Младата девойка с престорено равнодушие гледаше встрани, но всъщност беше силно развълнувана.
Тя не видя жива душа в прерията. Местността ставаше все по-пуста, по-печална и по-неприветлива. В далечината мрачно се издигаха голи чукари. Дървета се виждаха изрядко. Няколко засети с памук ниви се бяха проснали край брега на Рио Хила.
Това бе истинска пустиня с цялото си диво величие.
Към десет часа отрядът спря на почивка край гора, чиито високи клонести дървета предпазваха от палещите лъчи на слънцето. След няколко минути лагерът бе построен и Линда влезе в своята палатка.
Едва бе закусила, когато завесата се отдръпна и се появи дон Орасио. Той почака с шапка в ръка младата девойка да го заговори. Но доня Линда се престори, че не го вижда, и продължаваше да разговаря тихо със своите прислужнички, които седяха в краката й.
— Извинявайте, сеньорина — започна той, — от доста време чакам да ме заговорите.
— А! Пак ли сте вие, сеньор? — обади се Линда.
Тя се прозина и с досада обърна прекрасното си лице към него.
— Да, пак съм аз, сеньорина — натъртено отвърна той.
Тя се обърна и отново заговори с индианките. Минаха няколко минути.
— Извинете моята настойчивост, сеньорина — отново започна капитанът, — но…
— Как? Вие сте още тук? — презрително каза тя.
Капитанът не можа да понесе тази обида. Той побледня, изправи се и скръсти ръце на гърдите си.
— Пазете се, сеньорина! — глухо извика той.
— Защо? — попита Линда, като впи поглед в него.
Балбоа отстъпи крачка назад. Лицето му пламна.
— Сеньорина… — тревожно избъбра той, като наведе глава.
— Вие се осмелявате да ме заплашвате, Орасио де Балбоа? — добави младата девойка. — Вие, бивш слуга на моя баща, приет по милост в дома му? Не, това е прекалено!
— Сеньорина! Толкова оскърбителни изрази…
— Никак не са преувеличени — прекъсна го Линда.
— Знайте, сеньорина, че преди да дойдат приятелите ви на помощ, които чакате…
— Нищо не можете постигна, сеньор! Зная, че сте жесток и подъл, но користолюбието ви стои на първо място. Не се боя от смъртта, с която ме заплашвате. Ако приятелите не успеят да ме спасят, сама ще свърша със себе си.
— Да, но аз ще ви попреча — иронично отвърна Балбоа.
— Опитайте се, сеньор. Зная, че искате чрез заплаха да ви открия богатството ни, за което тъй силно жадувате.
— Може би всичко ще науча от други — отвърна с усмивка Балбоа. — Имам човек, който, макар че не ми обеща да го открие, се съгласи да ме отведе при езерото Лагарто.
Линда слабо побледня.
— Какво ще правите там? — попита тя.
— Ще потърся скривалището на богатството.
— Прекрасно, но няма да можете да го откриете.
— Аз напълно вярвам в този човек, сеньорина, и той ще изпълни обещанието си.
— Толкова по-добре за вас, сеньор. Щом е тъй, защо не ме освободите от вашето присъствие?
— Може би ще искате да знаете кой е тоя човек, сеньорина? Той е индиански вожд, прочут със своя ум и храброст. Той ще бъде мой водач, защото му обещах великолепна награда…
— Предпочитам да не го познавам…
— Казва се Мос-хо-ке — рече Балбоа.
— Мос-хо-ке? — равнодушно отвърна тя. — Като че съм слушала това име.
— А знаете ли каква награда му обещах?
— Казахте великолепна — иронично подхвърли Линда.
— Казах му, че ще ви дам на него.
— Мен?
— Да.
Младата девойка пристъпи няколко крачки напред и с достоен жест посочи вратата на капитана.
— Махнете се! — глухо извика тя.
— Ще си вървя! Но знайте, че имате само едно средство да се спасите от ужасната участ, която ви чака. Трябва да ми откриете тайната и…
— Махнете се! — студено повтори тя.
Като се подчини неволно на заповедническия тон на девойката, капитанът излезе.
След неговото излизане Линда коленичи и отправи насълзен поглед към небето.
— Благодаря ти, Боже! — извика тя. — Незнайни са твоите пътища. Този човек искаше да ми причини зло, но ми внуши надежда за спасение. Да бъде благословено името ти, Господи!
И радостна усмивка се появи на устните й, макар сълзите й още да течаха.
15
ЛАГЕР В ПУСТИНЯТА
Безоблачното, червено като разтопено желязо небе заливаше със знойна горещина изнемогващата земя. Въздухът бе заврял и никакъв ветрец не полъхваше; дълбока тишина покриваше прерията. Конете тихо като призраци се носеха по пътя, превърнати в покрити с прах скелети. Този ситен, с рязка и отвратителна миризма прах се набиваше в гърлото, очите и ноздрите на ездачите, които изпитваха болка като от изгоряло.
Само едно денонощие мина, откакто нашите пъ? — ници бяха навлезли в пустинята, но и през това кратко време те изпитаха страшни мъки.
Няколко изтощени от умора коне трябваше да бъдат изоставени по пътя. Веднага върху им се спуснаха орляк лешояди и с остри крясъци започнаха да кълват още треперещите им тела.
Трима-четирима войници едва се държаха на седлата и диво поглеждаха встрани. Такива са белезите на слънчевия удар от палещите лъчи — удар, който след няколко часа завършва със смърт.
Мрачни, замислени се движеха ездачите напред с наведени глави, без да, виждат нищо наоколо.
Само Балбоа беше напълно бодър. Изправен гордо на седлото, той хвърляше заканителни погледи към безмилостната пустиня. Движеше се стотина крачки пред водачите команчи, изпратени от Мос-хо-ке.
Индианците, както винаги студени и безстрастни, като че не чувстваха палещите лъчи на слънцето, тъй гибелни за белите. Te внимателно наблюдаваха някакви конници, които се движеха на около миля далеч от фланга на отряда. Това бяха червенокожи.
— Какво значи това? — викна Балбоа. — Дали тези дяволи не се готвят да ни нападнат?
— Може би — лаконично отвърна един от команчите, който се движеше недалеч от капитана.
— Антилопа е умен вожд — тихо добави дон Орасио. — Той познава тези воини.
— Защо Антилопа да ги познава? Нали прерията е на всички червенокожи — на команчи, сиукси, апахи и павниси.
— Аз мисля, че са команчи.
— Белият се лъже. Ако по-внимателно се вгледа в оръжието им, ще види, че са апахи от Колорадо.
— Как? Най-опасните ни врагове?
— В прерията всичките са врагове помежду си.
Същевременно апахите все повече се приближаваха към отряда. Испанците видяха как те дрънчаха с оръжието си, чуваха острите им викове и трепереха от ужас. Te съзнаваха, че няма да могат да избягнат боя с червенокожите — с тези ужасни врагове, от които не могат да очакват никаква милост.
Близката опасност извади войниците от апатията, те зорко се изправиха и като се подредиха с такава бързина, каквато и капитанът не очакваше, решиха да се бият до последна възможност.
Апахите все повече се приближаваха и няколко дълги стрели паднаха в краката на испанските коне.
Дон Орасио не изтрая.
