Te влязоха в стаята. Мръкваше се. На масата горяха две свещи.
— Седнете, кабалеро и почнете да вечеряте — любезно покани госта си Балбоа.
Te седнаха един срещу друг. Току-що взеха да вечерят, когато вратата се отвори и влезе млада индианка.
— Сеньора доня Линда Морено — каза тя.
Линда влезе.
Двамата мъже станаха. Дон Луис се поклони, подаде ръка и я доведе до масата.
Неочакваната поява на девойката смути капитана.
— Доста рядко ни удостоявате с вашето присъствие, сеньорина — каза Балбоа.
Младата девойка, без да слуша думите му, се обърна към дон Луис.
— Каква нещастна случайност ви доведе в тоя разбойнически вертеп? — попита тя.
— Доволен съм от тази случайност, защото ми даде възможност да видя вас — любезно отвърна дон Луис.
— Да ви представя моя скъп гост, сеньорина — иронично каза Балбоа.
— Не искам никакви представяния, сеньор! — викна девойката. — Макар да не зная името ви, кабалеро — добави тя, като погледна дон Луис, — но от държанието ви личи, че сте честен човек и мога напълно да ви се доверя.
— На вашите услуги съм, сеньорина.
— Моля, твърде бързате с услугите си, кабалеро — намеси се Балбоа.
— Постъпвам според съвестта и честта си, сеньор.
— Разчитам на вашата помощ, сеньор! — рече Линда.
— Извинете, сеньорина — обади се капитанът, — да оставим шегите настрана.
— За мен не е шега, а твърде сериозно нещо — отвърна дон Луис. — Моля ви, кабалеро, оставете сеньорината да се изкаже.
Балбоа скочи от мястото си.
— С какво право се бъркате вие? — викна Балбоа, като удари с юмрук по масата.
— Сеньор, спомнете си думите, които ви казах, преди да вляза тук. Случи се онова, което очаквах. Засегната е честта ми и аз няма да позволя да се хвърли върху нея и най-малкото петно.
— Благодаря ви, кабалеро — отвърна Линда развълнувана.
— Господи! — извика с нервен смях капитанът. — Доста забавна сцена устроих.
— Какво искате да кажете, кабалеро? — попита дон Луис, като го изгледа гордо.
— Искам да кажа, сеньор, че попаднахте в капана, който ви поставих — отвърна капитанът.
— В капан ли?
— Разбира се — добави насмешливо Балбоа. — Отдавна следя Ортис, един негов приятел и вас. Странно е, че вие, който толкова държите на вашата чест, си послужихте с измама и хитрост. От вас би могъл добре да се поучи един изпечен бандит!
— Сеньор, такива изрази…
— Дявол да го вземе! Как да си обясня вашето държание, дон Луис Морен? Както виждате, зная и вашето име.
— Вие ме оскърбявате, сеньор! — викна Луис.
— Не, само казвам истината. Не забравяйте, че сте в моя лагер. Само една моя дума е достатъчна, за да свърша с вас.
— Да, прав сте — отвърна дон Луис — Тук съм сам и вие можете да ме убиете. Но надявам се, че Бог ще ме запази.
— Сеньор дон Луис! — извика Линда с развълнуван глас. — Откажете се да ме спасявате. Иначе няма да мога да изтърпя угризението на съвестта си, като зная, че сте загинали заради мен!
— Благодаря ви за съчувствието, сеньорина! — отвърна дон Луис, като изтегли сабята си и насочи пистолета. — Аз се заклех или да ви спася, или да умра.
Той се изказа с такъв категоричен тон, че Линда отказа да настоява и зачака края на тази ужасна сцена.
— Добре — извика капитанът. — Искате да умрете? — Ще изпълня желанието ви!
Като извади сабята си, Балбоа се нахвърли върху дон Луис, който се приготви да отбие ударите му, когато изведнъж вратата се отвори и в стаята влезе човек.
Беше Мос-хо-ке, главният вожд на команчите.
Той се вмъкна тихо между противниците, застана между тях, изгледа ги внимателно и с величествен жест свали сабите им.
— Какво значи това? — рече той. — Нима белият вожд иска да се бие с човека, у когото гостува?
Никой не му отговори и настъпи тежко мълчание.
18
ВОЖДЪТ
Ние оставихме дон Инкарнасион Ортис в гората близо до лагера на индианците. Когато приятелите му си тръгнаха, той намери удобно място за засада, слезе от коня, седна под едно дърво, сведе глава и дълбоко се замисли. Инкарнасион дълбоко съжаляваше, че позволи на приятеля си да отиде в лагера.
Дон Луис притежаваше остър ум и нечувана храброст. Но той още не познаваше добре нравите на мексиканците. Ще може ли да изиграе ролята си тъй, че да измами враговете си?
Тия мисли развълнуваха Инкарнасион; той скочи и реши да отиде в лагера, макар да знаеше, че нищо няма да излезе от това.
Едва бе поставил крак в стремето и се готвеше да яхне коня си, когато се чу шум. Ортис обърна глава. За миг няколко души се хвърлиха върху него, преди да хване оръжието си, и не му дадоха възможност да се защити.
Като видя, че съпротивата е безсмислена, Ортис се подчини.
— Какво искате? — попита той нападателите.
— Охо! — насмешливо извикаха те. — Вместо лисица сме хванали лъв.
— Кои сте вие и какво искате от мен?
— Сега ще узнаете. Приятели, запалете факли.
Докато трая това, Ортис измъкна ножа си и се приготви за отбрана.
— Кажете какво мислите да правите? — извика Ортис.
Поляната изведнъж се освети.
Инкарнасион се огледа. Една тълпа нападатели го гледаше.
— Хм! — избъбра Ортис. — Твърде много са! Е, толкова по-добре. Поне славно ще умра!
— Долу оръжието, приятели! — извика глас. — Имаме грешка. Наш приятел е.
Хората се отдръпнаха и двама души бързо доближиха Ортис.
Той радостно извика, захвърли ножа и веднага изтича към тях.
Това бяха дон Рамон и Мос-хо-ке.
— Слава богу! — извика дон Инкарнасион. — Каква щастлива случайност ви доведе тук?
— Съвсем не случайност, драги приятелю — отвърна бившият алкад. — Дойдох тук по молба на вожда, за да се присъединя към отряда на дон Хосе.
— Вие сте чудесен човек, вожде! — весело каза Ортис и приятелски стисна ръката на Мос-хо-ке. — Тази подкрепа за дон Хосе идва тъкмо навреме. Известихте ли го за нея?
— Мос-хо-ке се раздели с вожда на белите преди два дни. Той нищо не му каза за плановете си. Белите говорят, червените действат. Баща ми — Бялата Глава, ще бъде доволен, когато види, че благодарение на сина му команч броят на неговите бойци се е удвоил.
— А вие как попаднахте тук, драги приятелю? — попита Инкарнасион дон Рамон.
— В момента, когато попаднахте на мен, аз се качих на коня, за да отида в лагера на индианците.
— Белите са безумни — важно добави Мос-хо-ке, — може ли един човек да устои срещу сто?
— Разбира се, че не. Но реших дори с цената на живота си да спася доня Линда.
— Защо да се умира? Тя може да бъде спасена и пак да се живее.
— Това ще е най-добре, но как да стане?
