километра. Край тях се виждат останки от различни съдове, някои от които имат изящна изработка.
Домът на Моктекусоми има формата на дълъг четириъгълник, чиито стени са обърнати на север, юг, изток и запад. Околните сгради приличат на средновековни кули, заградени с високи стени, чиито останки и до днес се виждат.
Щом наближиха гората, Инкарнасион и другарите му огледаха Дома на Моктекусоми. Te вярваха, че няма да намерят жива душа, но за тяхна изненада видяха, че тук имаше построен лагер и дори се вършеше някаква работа.
За щастие никой не видя стоящите зад дърветата ездачи. Всички бяха заети и работеха тъй усилено, че съвсем не обръщаха внимание какво става наоколо.
Но Инкарнасион намери за по-разумно да се върнат обратно в гората.
Когато спряха на поляната, откъдето през дърветата можеха да виждат лагера и брега на реката, те слязоха от конете, седнаха на тревата, запушиха цигари и според обичая на индианците в прерията почнаха военно съвещание. Положението бе доста трудно. Лагерът се намираше точно на мястото, където трябваше да се настанят въстаниците. Трябваше да решат какво да се прави.
— С каква цел са дошли тези хора тук? — запита дон Луис другарите си.
— Не е трудно да се отгатне — отвърна дон Кристобал. — Надеждата да намерят злато, да забогатеят е довело индианците тук.
— Не разбирам какво ги кара да се ровят тук? — обади се Инкарнасион.
— Да, странно наистина — рече Кристобал. — Всички знаят, че тук е бил някога градът на чичимеките, значи не може да има никаква златна руда.
— Разбира се. Ако имаше такава, нямаше да я оставят досега:
— Изглежда, че нещо друго е довело тези хора тук — каза дон Кристобал.
— Какво именно? — нетърпеливо попита дон Луис.
— За нещастие и аз зная не повече от вас. Но по някои белези долавям, че тук има пръст и Балбоа.
— Дявол да го вземе! — извика дон Луис. — Ако нямате грешка, дон Кристобал, всички наши планове рухват. Какво да правим?
— Не е ли по-разумно да се върнем назад? — каза Инкарнасион.
— Не съм напълно съгласен с теб — отвърна Луис. — Ето какво. Един от нас ще се върне при дон Хосе и ще му каже какво се е случило; друг ще остане тук, в гората; трети ще отиде при златотърсачите и ще влезе в тяхната група, като се представи също за златотърсач.
— Отлично — каза дон Кристобал. — После какво ще излезе от всичко това?
— Как какво ще излезе? — учуди се дон Луис.
— Разбира се. Един от нас ще отиде, както казвате, в лагера като златотърсач. Какво ще се получи от това? Ще помогне ли за успеха на нашата експедиция?
— Несъмнено. Златотърсачът ще се движи свободно и ще узнае всичките им тайни, които ще може да ни съобщи. Ако се съгласите, аз ще отида в лагера.
— Но чуждият ви акцент ще ви издаде — каза дон Кристобал. — Всички ще разберат, че сте европеец.
— Именно като чужденец ще мога да изиграя по-добре ролята си на търсач на приключения и да премахна всякакви подозрения. Какво мислите вие?
— Вярвам, че опитът ви ще успее. А вашето мнение, дон Кристобал?
— И аз съм напълно съгласен с дон Луис. Единствен той може да отиде в лагера. Ако Балбоа е там, то аз или вие не можете и да припарите.
Инкарнасион и Луис се изсмяха на тази шега на приятеля си.
— Отличен е планът ти, Луис! — извика усмихнат Инкарнасион. — А кой от нас ще остане в засада, скрит в гората?
— Според мен вие трябва да останете тук. Аз по-добре познавам страната и затова мога по-скоро да отида при дон Хосе, комуто ще разкажа всичко.
— Отлично, тъй да бъде. А сега, сеньори, да изпълним нашия план.
Военното съвещание свърши. Водачите се метнаха на конете и се сбогуваха, като здраво стиснаха ръцете си. Дон Луис и дон Кристобал отидоха на различни страни, а Инкарнасион остана в гората.
17
ГОСТОПРИЕМСТВО
Беше около пет часа вечерта. Заляната от лъчите на залязващото слънце прерия изглеждаше още по- величава. Дон Луис, несвикнал с чудесната тържествена красота на американската природа, неволно се увлече от привлекателността на великолепния пейзаж, който се откриваше пред очите му. Изведнъж се сепна от своя унес. Насреща му вихрено летеше някакъв конник.
— Хей, сеньор! — викна с рязък глас. — Глух ли сте, или спите на коня си?
— Не съм глух и не спя, кабалеро — отвърна дон Луис, като се изправи на седлото, — но страшно съм изморен.
— Тъй ли? — отвърна ездачът, като изгледа подозрително коня на дон Луис. — Но конят ви съвсем не изглежда уморен и ако трябва, може да изкарате едно дълго пътуване.
— Твърде е възможно, кабалеро — сухо отвърна французинът. — Но ако конят ми е добре, не мога да кажа същото и за себе си.
— Аха! — засмя се непознатият. — Тук нямаме доктор.
— Слава Богу, болестта ми не е опасна, а просто умирам от глад.
— От глад ли?
— Да.
— Дявол да го вземе, много сте загадъчен! Имате цял арсенал от оръжие, тук навред пъпли дивеч, а вие гладувате? Аз ще ви излекувам, ако се съгласите да ми бъдете гост.
— С удоволствие приемам, кабалеро, и от все сърце ви благодаря — отвърна с усмивка дон Луис.
— Е! За такива дребни работи не си струва да се благодари.
— Мога ли да зная с кого имам честта да говоря, кабалеро?
— Аз съм дон Орасио Нунес де Балбоа, капитан от армията на негово величество краля на Испания и Индия. А смея ли да попитам кабалерото кой е гостът ми?
— Аз съм чужденец, кабалеро, и наскоро дойдох в Америка. Казвам се Луис.
Команчите застанаха един до друг и бързо полетяха към Големия дом на Моктекусоми.
Дон Кристобал вярно бе отгатнал. Около развалините се бяха настанили индианци и по заповед на Балбоа грижливо ровеха земята. Какво търсеше той? Злато ли? Но нали казват, че тук го нямало. Дон Луис не можеше да разбере тайната, но реши да всяка цена да я научи.
В лагера около колиби от клони се движеха дрипави, мършави, изтощени хора с мрачни, свирепи лица, груби маниери и резки обръщения. Това бе сбирщина скитници и разбойници, утайката на цивилизацията, негодни отпадъци от обществото. Всички бяха надошли тук от разни краища, заразени само от единствен недъг, който американците тъй сполучливо наричат златна треска.
След двайсет минути дон Луис и Балбоа спряха пред развалините на дома. Капитанът свирна и при него веднага се яви войник.
— Пристигнахме, кабалеро — каза Балбоа на госта си. — Слезте от коня и вървете с мен. Слугата ще внесе вещите ви и ще се погрижи за коня.
Дон Луис слезе от коня и се преви, като се престори на уморен. Той се готвеше да влезе в дома, когато Балбоа го задържа и пошепна на ухото му.
— Извинете, кабалеро, всеки си има някои лични работи, които не бива да интересуват другиго. Обещайте ми, че ще останете съвсем чужд на онова, което ще видите или чуете в моя дом.
— Позволете, капитане, да изпълня молбата ви само ври едно условие.
— Условие? — учуди се Балбоа. — Какво например?
— Няма да се бъркам, ако това, което чуя или видя, няма да засегне моята чест.
— Какво искате да кажете?
— Да не тълкувате думите ми превратно. Капитанът впи поглед в госта си, но Луис остана спокоен.
— Извинете, вие сте мой гост и няма да ограничавам свободата ви.
