— Моят брат да чака. Утре ще се действа.
— Добре — каза Ортис. — Но Големия Бобър трябва да вземе и мен.
— Младостта е нетърпелива — важно отвърна Мос-хо-ке. — А сега брат ми да се приготви да тръгне заедно с вожда и неговите червенокожи воини. Всички ще отидем в лагера на испанците.
Мос-хо-ке даде знак на своите войници и за миг сто и двайсет команчи се наредиха зад своя вожд.
Инкарнасион се метна на коня си и нетърпеливо зачака сигнала за тръгване.
— Напред! — викна Мос-хо-ке.
Команчите пришпориха конете си и се впуснаха в галоп.
Мрак покриваше лагера на испанците и само тук-там се виждаха огньове. Диви викове долитаха до команчите. Това бяха виковете на пируващите испанци. Някакви подозрителни фигури бързо преминаха из мрака.
Никой не обърна внимание на индианците и те отминаха лагера и стигнаха до развалините.
Когато стигнаха Дома на Моктекусоми, вождът даде заповед да спрат и слезе от коня. Инкарнасион също слезе от седлото, а команчите останаха на конете си и като вдигнаха пушките си, внимателно следяха наоколо. Отрядът от индианци не възбуди никакво подозрение сред испанците. Но въпреки това Мос-хо-ке намери за необходимо да вземе някои предпазни мерки. По негова заповед двама войници отидоха в лагера на червенокожите, само на няколко крачки от развалините, за да отведат веднага към Големия дом команчите. Шестима войници бяха поставени около развалините. Мос-хо-ке им заповяда да спират всеки, който би поискал да влезе в дома или да излезе от него.
Като уреди всичко, Мос-хо-ке отиде при Ортис и пошепна на ухото му:
— Моят брат вижда ли какво правя за него? Доволен ли е?
— Да, вожде — отвърна Ортис.
— Добре, Нека брат ми се закълне във Ваконда, че няма да каже нито дума и няма да направи нито едно движение без позволението на Мос-хо-ке.
— Кълна се в честта си, вожде. Но и ти се закълни, че ще спасиш приятеля ми дон Луис.
— Ще го спасим или всички ще загинем! — отвърна със зловеща усмивка индианецът.
Той отиде към вратата и прилепи ухо. Инкарнасион стори същото. Вътре се чуваше горещ спор. Чуваха се сърдити викове. При последните думи на Балбоа Инкарнасион едва не се вмъкна вътре, но Мос-хо-ке го задържа.
— Дръжте на клетвата си и оставете да действа вождът на команчите. Ще вляза аз.
Мос-хо-ке отиде при вратата, отвори я и влезе в стаята. Той се поклони на младата девойка и каза на Балбоа:
— Големия Бобър се измори от дългото пътуване, той е гладен и иска да пие. Ще го нахрани ли и напои белият вожд, или ще свърши работата, за която е дошъл при него вождът на команчите.
— За каква работа говориш? — запита намръщен Балбоа. — Ти си ми приятел, но ние нямаме никаква обща работа и не разбирам какво искаш.
— Паметта на моя брат е твърде къса. Той забрави какво стори моето племе, че моите бойци го доведоха тук и че аз му позволих да построи лагер тук само при едно условие.
— И ти искаш да изпълня това условие? — попита бледен Балбоа.
— Да, точно за това дойдох. Какво ми обеща?
— Обещах да ти предам доня Линда — студено отвърна капитанът, като незабелязано улови дръжката на сабята си.
— Значи трябва да получа бялата пленница — тя е моя!
— Дявол да го вземе! — бясно извика капитанът.
Индианецът го улови и отвори вратата.
— Нека белият вожд погледне навън — рече той. — Аз не съм сам. Цялото племе е с мен.
Капитанът извика от ужас и почуда.
През полуотворената врата видя под бледата светлина на луната мрачните и ужасни фигури на индианските воини, гъсто наредени около дома.
Балбоа трябваше да признае поражението си.
— Можеш да вземеш девойката! — каза той, като се задушаваше от яд. — Тя е свободна… Хитро изигра ролята си, вожде! — добави той след кратко мълчание. — Но пази се, ще ти отмъстя!
Индианецът, без да продума, отиде при Линда и я улови за ръката.
— Пак ще се видим с вас, сеньор французин! — каза с едва сдържана ярост капитанът на отиващия си дон Луис.
— Надявам се, кабалеро — просто отвърна доня Линда.
— Да, ще се видим, негоднико, и то твърде скоро! — викна Инкарнасион, като се хвърли към приятеля си.
Но Мос-хо-ке с поглед го задържа. Защо да се кара сега, когато доня Линда е спасена?
— Аха! Значи тук имаме заговор! — избъбра капитанът, като със съжаление изгледа враговете си, но разбра, че не може да се справи с тях.
След минута команчите в галоп напускаха лагера на испанците.
