Той прекоси тясната уличка и се намери на главния площад.
Една странна гледка се изпречи пред очите му.
Сред площада се бе разположил испански кавалерийски отряд в жълта униформа, който цвят мексиканците подигравателно наричаха „тамаринди“.
Te бяха двеста и петдесет души.
Хората от градовете и селата гледаха с ужас на тези войници, защото с тяхното пристигане почваха пожари, насилия, грабежи, след които оставаха само развалини и трупове.
Пламъците от запалени мебели, дъски и греди ярко блестяха и заливаха стените на къщите с червена светлина.
Мексиканци и индианци поднасяха вино и закуски на войниците, които ги удряха с камшици по гърбовете, за да ги събудят, както казваха те.
Конете лакомо хрупаха царевица, ограбена насила от жителите.
Около входа на църквата бе образувано нещо като военен съд. Командирът на отряда седеше на масата, заобиколен от стърчащи одрипавели офицери, и безапелационно осъждаше треперещите граждани, довеждани при него от войниците.
Тези нещастници, обвинени в измислени престъпления, повечето биваха осъждани на големи глоби, които веднага трябваше да внесат, за да не бъдат обесени.
То не бе празна заплаха. Можеше да се убеди всеки, като погледнеше към балконите на къщите, където се клатушкаха трупове на обесени.
В момента, когато нашият пътник излезе на площада, пияни войници водеха при командира двама подсъдими, които се държаха с подчертано достойнство.
Това бяха кметът дон Рамон Очоа и свещеникът на църквата в Пасо дел Норте дон Хосе Антонио Линарес.
Когато ги видя, младият човек скочи от седлото, прекоси площада, остави мулето при конете и тръгна към църквата.
Всичко това извърши тъй спокойно и самоуверено, че никой не му обърна внимание.
После се промъкна през тълпата от пируващи войници и спря зад отец Линарес, който бе доста загрижен и не го забеляза.
Започна разпитът на подсъдимите.
— Вие сте кмет, а вие — местен свещеник, нали? — запита командирът, като изгледа първо единия, а после другия.
— Да, сеньор — отвърнаха те, като наведоха глави.
— Има срещу вас оплакване — добави командирът, като ги изгледа страшно и сучеше мустаци. — Верните хора на краля, които се ползват с нашето доверие, ми донесоха, че принадлежите към бунтовниците!
— Лъжа е — твърдо отвърна кметът. — Ние не сме бунтовници. Пък и никой в тоя град не се бърка в политиката.
— Когато в страната има недоволство, честните хора не бива да стоят пасивни. Който не е за краля, той е против него.
— Изводът ви не е твърде логичен — забеляза съе свиване на рамене кметът.
— Охо! — извика командирът, като го изгледа накриво. — Този негодник си позволява и да разсъждава.
— А вие, — вие убивате без разсъждения.
— В какво ни обвинявате? — запита отец Линарес, като разбра, че отговорът на кмета може да влоши тяхното и без това критично положение.
— А! Искате да знаете какви улики има против вас ли, сеньор отче? — иронично отвърна командирът.
— Да си призная, сеньор — спокойно добави свещеникът, — твърде ми се иска да ги чуя. Само в такъв случай бихме могли да докажем невинността си.
— Тогава слушайте! Обвиняват ви във връзки с бунтовниците!
— Това е доста неопределено.
— Има и друго нещо.
— Кажете.
— Вие се обвинявате още, че няколко пъти сте укривали водачите на бунтовниците. Свидетели твърдят, че и сега някои от тях се намират в града. Но се кълна в честта си, че ще открия тези проклети бунтари дори ако трябва да разруша всичките ви скривалища. Тези негодници няма да могат и под земята да се скрият от мен!
— Казаха ли ви имената на бунтовниците, които „крием“?
— Да, на двама.
— Кои са те?
— Хосе Морено и Инкарнасион Ортис, водачи на бандитите от шайката на изменника Мина. Какво ще кажете за свое оправдание?
— Само едно; това обвинение с нищо не се доказва и е твърде недостойно — студено отвърна алкадът.
— Дявол да го вземе! — викна командирът, като удари с юмрук по масата. — Как се осмелявате да говорите тъй на капитан Орасио Нунес де Балбоа? Такава дързост заслужава да бъде наказана за назидание на другите и това няма да закъснее!
В този момент студентът по богословие застана между кмета и свещеника и вежливо се поклони на командира.
— Извинете, сеньор — каза той. — Наистина ли желаете да уловите дон Хосе Морено и дон Инкарнасион Ортис?
Щом съзряха младия човек и чуха гласа му, алкадът и отецът трепнаха.
— Що за негодник е този? Какво иска? — извика с почуда Балбоа.
— Аз не съм негодник, а студент по богословие, сеньор — скромно отвърна младежът. — Току-що пристигнах в града, за да гостувам няколко дни у вуйчо си, кметът дон Рамон Очоа.
— А, значи навреме дойдохте, за да видите как ще обесим вуйчо ви, сеньор студент — подигравателно се усмихна Балбоа. — Само не разбирам защо към мен се обръщате за бунтовниците и се бъркате в работи, които съвсем не ви засягат.
— Бих могъл да ви дам някои сведения, сеньор.
— Какво искате да кажете?
— На няколко мили оттук срещнах двамата бунтовници, които търсите.
— Морено и Ортис ли? — извика Балбоа.
— За Ортис съм напълно сигурен. Колкото до Морено, въпросът е по-сложен.
— Какъв?
— Знаете — каза студентът, — че бащата и синът имат еднакви имена. Нали дълго време служихте у тях и бяхте ловец на ягуари в тяхната хасиенда. Кого именно търсите?
Лек смях се разнесе сред офицерите при това неприятно за командира разкриване на миналото му.
Дон Балбоа захапа мустаците си и яростно изгледа околните, за да спре смеха.
— Този негодник като че се осмелява да ме иронизира? — злобно извика той.
— Съвсем не, сеньор. Само искам да изясня въпроса и да дам някои необходими сведения.
— Хм! Значи познаваш и двамата Морено?
— Да, точно тъй добре, както и вие, макар да не съм служил у тях.
— Пак ли? — викна Балбоа. — Пази се, момко! Дълъг език имащ и това няма да ти донесе нищо добро.
— Ако сеньорът заповяда, ще млъкна.
— Говори, но без излишни коментари. Задоволи се само да отговаряш на въпросите ми. Бащата или синът беше с Ортис?
— Синът.
— Уверен ли си?
