Оргията продължаваше, а крясъците и смеховете все повече се усилваха.
Изведнъж се чу молитва за благовестието.
— Какво е това? — запита учуден Балбоа.
— Нищо особено, сеньори — отвърна Ортис. — Навярно отецът благодари на бога за вашето пристигане в града.
— Е, нека се моли! — извика Балбоа. — А къде е домакинът — зачуди се той, като видя, че дон Рамон не е в стаята.
— Сега ще дойде.
— Така не бива — обади се Балбоа с пиянска настойчивост. — Домакинът не може да изоставя гостите си. Вървете и го доведете!
— Отивам — отвърна Ортис, като стана от масата.
— Ако не иска да дойде, доведете го!… Е, господа, напълнете чашите и да пием.
— Да пием! — подеха в един глас офицерите.
Ортис бързо напусна помещението.
Гуляят продължи. Гостите крещяха, всички наведнъж говореха, пееха, смееха се и от тихия дом на кмета се разливаха небивал шум и викове.
3
ДОНЯ ЛИНДА
Когато излезе от дома, Ортис видя дон Рамон, който със загрижено лице се разхождаше напред-назад пред вратата.
— Е? — попита алкадът.
— Съвсем са пияни. Скоро ще паднат и няма да могат да станат до утре. Изпратиха ме за вас.
— Нима искате да се върна при тях?
— Боже пази! Нека оставим пияниците и се възползваме от времето, което ни дават.
— Какво ще трябва да правим?
— Преди всичко ще ви моля да ме придружите до дон Хосе Морено и дъщеря му.
— Възможно ли е сега?
— Колкото е възможно. Да вървим!
При това неочаквано предложение алкадът потрепера и впи поглед в младия човек.
— Нали поискахте същото и от отец Линарес? — нерешително запита той.
— Откъде знаете?
— Той сам ми каза.
— Жалко! Трябваше да мълчи.
— Защо?
— Както и да е, но аз трябва на всяка цена да ги видя.
— Зная, че ще им предадете нещо твърде важно.
— Да, твърде важно!
— Господи! Какво да правя? — прошепна алкадът.
— Хайде, водете ме по-скоро!
— Не се ли боите, че офицерите…
— Успокойте се. Гарантирам ви, че нищо лошо няма да се случи. Далеч ли е скривалището?
— На две крачки оттук.
Te свиха в една тясна улица, водеща към реката, и спряха пред една жалка къщурка.
— Тук е — каза алкадът.
— В тая дупка ли са те? — тъжно издума Ортис.
— А вие смятате, че сега дворецът е по-безопасен? — иронично попита дон Рамон.
— Да, прав сте. Да влезем!
Алкадът се огледа наоколо, за да се убеди, че никой не го следи. Отиде при вратата, почука с леко прекъсване три пъти и с половин глас рече:
— Нощем вълците бродят край домовете.
— Не е добре да се излиза вечер — чу се отговор от двора.
— Да, ако няма оръжие — добави алкадът.
— Откъде да го взема?
— От приятели.
Скоро бравата скръцна и вратата се отвори. В Мексико, където нощните нападения не са рядкост, отвътре вратата се заключва и с верига.
В отвора се появи побеляла глава на стар негър. Той тревожно се огледа и когато видя двамата мъже, понечи да затвори вратата.
Дон Рамон веднага заговори, за да го успокои.
— Не ме ли познаваш, Канучо? — обади се той.
— А, вие ли сте, сеньор алкад — пошепна той. — Но не сте сам, кой е с вас? — нерешително добави той.
— Приятел. Пусни ни да влезем, стари глупчо, трябва да се видим с господаря ти.
Негърът избъбра нещо, откачи веригата и пусна алкада и Ортис, като веднага пак заключи вратата и тръгна пред тях.
Негърът ги отведе в полусъборена плевня, затвори я, взе метлата и почисти купа царевични кочани. Между два камъка, лежащи до стената, едва се виждаше някакъв шип.
Канучо го дръпна с всичка сила. Част от стената веднага се спусна в някаква дупка, където се показаха първите стъпала на тясна винтова стълба.
— Какво е това? — промърмори Ортис.
— Да вървим — каза алкадът, като застана на стълбата.
Ортис го последва.
Канучо им даде фенер и скоро стената пак се вдигна.
— Ето ни затворени! — рече Ортис.
— Не се безпокой, не е за дълго.
— Защо ще се безпокоя, като съм с вас, приятелю? Съжалявам само за предпазните мерки, които вземаме, това показва в какво ужасно положение се намира нашата нещастна страна.
Стълбата свършваше с желязна решетка, която алкадът отвори. Te се намираха сред дълъг коридор, в края на който се виждаше друга решетка.
После изведнъж свиха вляво и като изминаха около дванайсет крачки, намериха се пред стена, която им преграждаше пътя.
— Тук ще чакаме — рече дон Рамон.
— Не се тревожи, бързо ще ни приемат.
Скоро зад стената се разнесе слаб шум и за миг част от нея се спусна, като се откри пред тях широк вход.
— Да вървим! — обади се алкадът.
Един слуга с факла в ръка ги поведе по някакъв коридор и след няколко минути спря пред врата, където почука.
— Моля, влезте — се чу отвътре.
Дон Рамон отвори вратата и придружен от Ортис, влезе в една стая.
Дон Хосе Морено, висок шейсет и осем годишен старец, бе полулегнал на дивана. Благородното му лице излъчваше доброта и внушаваше уважение; дългите, бели като снега на Чиморасо коси стигаха до раменете.
Доня Линда, стройна и грациозна девойка, нямаше повече от седемнайсет години. Светли копринени кичури ограждаха нейното прелестно лице с небесносини очи и розови, засмени устни, между които се показваха бели зъби. Облечена бе в бяло, пристегната в талията с широка синя лента и дантелено, свободно метнато назад ребосо2. Изпод роклята се виждаха малки пантофки.
