са испанци, а най-долнопробни бандити?
— Подозирах го от държанието им в нашия нещастен град. Но какво да се прави?
— Потърпете малко. Зная какво е накарало Балбоа да дойде тук.
— Страстта към грабежите ли?
— Да. И любовта към доня Линда.
— О, боже! Вярно ли е? — с ужас извика Линарес.
— Успокойте се. Щом като бог ме доведе тук, той не иска да се осъществи планът на този проклет бандит. Мога ли да се видя с дон Хосе Морено и прекрасната му дъщеря?
— Това би било лудост, дон Ортис. Не забравяйте Балбоа и стотиците очи, които ви следят. Всичко ще се провали!
— Не се боя от смъртта! — викна Ортис.
— Смъртта, дон Инкарнасион Ортис — каза свещеникът с такъв тържествен тон, че събеседникът му неволно се смути, — не е страшна само тогава, когато идва навреме, и човек, след като привърши делото, което е започнал и на което е посветил живота си, без страх се представя пред бога.
— Прав сте — каза Ортис, охладен от този доста строг упрек. — Най-първо ще изпълня дълга си, а после…
— После ще бъдете свободен да вършите каквото обичате, сеньор. Кълна се в честта си, че не само няма да ви разколебавам, но ще ви помогна с каквото мога.
— Разчитам на вашето обещание, отче.
— И ще видите, че ще го изпълня.
— Благодаря ви. А сега да не мислим за друго освен само за нашето свято дело.
— Уви! — печално зашепна отецът. Вратата се отвори и в стаята влезе алкадът.
— Стана ли работата? — весело извика Ортис.
— Ще видите, че не съм си губил времето, дон Инкарнасион.
— Да, виждам и от сърце ви благодаря. Изпратихте ли достатъчно вино на нашите „тамаринди“?
— Достатъчно да се напият хиляда души.
— Отлично. Колкото повече вино изпият, толкова по-добре.
— Е, съвсем не ви разбирам, дон Ортис.
— Нищо. Скоро ще ме разберете. Пияни ли са войниците?
— Te бяха пияни още когато ги видяхте. Виното, което им изпратих, ще ги приспи.
— Добре. Сега чуйте. Разчитам тази нощ да свърша с проклетия отряд на Балбоа. Твърде отдавна ограбва тези места, Време е да се сложи край. Освен това имам заповед от Конгреса веднага да ликвидирам тази шайка.
— Ще бъде доста трудно.
— Не толкова, колкото мислите. Взел съм всички мерки, но за успеха ще разчитам и на вашата подкрепа, сеньори.
— Ние сме готови да ви се подчиним — обади се алкадът, като малко недоверчиво поклати глава.
— Какво ще трябва да правим?
— Не искам много нещо от вас. Привечер войниците ще бъдат мъртвопияни и тогава лесно ще вземем оръжието и конете им.
— Не разчитайте твърде на това, сеньор. Вярно е, че повечето войници ще бъдат пияни, но ще има и трезви. Водени от опиянени и добре въоръжени началници, те ще победят нашите бедни индианци.
— Очаквах това възражение, дон Рамон. Всички ли градски врати са затворени?
— Всички. И при всяка от тях стои подсилено испанско отделение.
— Зная, че има ров, през който може незабелязано да се влезе в града.
— Да, има.
— Охранява ли се от войници?
— Не. Испанците не знаят, че той съществува.
— Наредете да се постави при него верен човек. В десет часа довечера през това място в града ще влезе отряд от сто и петдесет кавалеристи, командван от дон Педро Морено и от мен, за да ви помогне.
— Значи вашият отряд наистина е около града?
— Разбира се.
— Но има една доста сериозна пречка за изпълнението на плана ви.
— Каква?
— Тази, че вие самият ще бъдете водач на тамариндите.
— Не се безпокойте и това ще уредя. А сега, след като уговорихме всичко, ще ви оставя, сеньори.
— Как? Няма ли да се нахраните с нас?
— Може би — отвърна засмян Ортис. — Но предпочитам да ме покани командирът на испанските войски.
Той напусна стаята, а съучастниците му с ужас се спогледаха. Учудваха се и се бояха от неговата смелост, безгрижие и непоклатима самоувереност в успеха на такова рисковано начинание.
Само на няколко крачки от дома на свещеника, за голяма изненада, Инкарнасион срещна Балбоа с офицерите му.
— А, сеньор студентът! — извика командирът, като спря при него. — Къде отивате?
— Търся да обядвам някъде, сеньори — отвърна засмян Ортис.
— Как? Нима вуйчо ви, почтеният алкад…
— Той ме изгони от дома си и заповяда да се нахраня с испанците.
— А, тъй ли? — сви вежди Балбоа. — Е, да изпълним желанието му. Испанците ви канят на обяд, който ще стане в дома на вашия вуйчо, и то за негова сметка.
— Браво! Браво! — извикаха офицерите. — Дадено!
— Голяма чест ми правите, сеньори! — каза Ортис с привидно смущение. — Но не се решавам да приема вашата любезна покана.
— Защо?
— Защото се страхувам да се скарам завинаги с него. Той е богат, а пък аз съм единствен негов наследник. И без туй имахме доста неприятни сцени…
— Я виж ти! — весело го прекъсна Балбоа. — Вие сте славен момък и твърде много ми харесвате. Не се безпокойте, ще ви помиря с вуйчо ви.
— В такъв случай с благодарност приемам вашата покана, сеньор.
— Да вървим. Ще видите, че кметът ще ни приеме твърде любезно.
След няколко минути Орасио Балбоа влезе в дома на дон Рамон, придружен от офицерите си и Ортис, който смутено се свиваше, но скрито се подсмиваше.
Алкадът твърде неприятно се изненада от неочакваното нахлуване. Не разбираше как попадна тук и Ортис. Като се спогледаха, дон Рамон малко се успокои и с истинска любезност прие гостите си, макар в душата си да ги проклинаше.
— Сеньор алкад — обади се Балбоа, — понеже преди час ме уверихте във вашата вярност към краля, искам публично да ви изкажа моята признателност. Дойдох да обядвам у вас с моите офицери и вашия племенник, когото, струва ми се, не сте приели добре. Ще ми направите удоволствие, като се помирите с него.
— Вярвайте, вуйчо — каза Ортис, — разкайвам се за вината си и смирено моля да ми простите.
— Да, готово! — викна Балбоа. — А сега заповядайде да донесат обяд.
— За съжаление обядът ни е твърде скромен, сеньори.
Гостите насядаха и слугите почнаха бързо да приготвят масата.
Алкадът заповяда да донесат вино.
Като помагаше на домакина да прислужва на гостите, Ортис успя да прошепне няколко думи на дон Рамон и го ободри.
Скоро пияните до забрава офицери устроиха бесни оргии: започнаха да хвърлят бутилки, да чупят мебелите и картините, за което сам Балбоа даваше пример. Връх на всичко беше желанието да се запали къщата от същите пияни офицери.
Силно възмутен, дон Рамон остави гостите и напусна стаята.
