— Напълно.
— Имаше ли с тях жена?
— Не.
— Къде отиваха?
— Към хасиендата Де ла Кайо.
— Близо ли е оттук?
— Да, само на две мили. Може би не знаят, че сте тук; иначе не биха се решили да минат толкова близо до града.
— Сигурно имаше много хора с тях?
— Около стотина.
— Жени нямаше ли? Младият човек се смути.
— Стори ми се, че нямаше.
— Хм! Слушай! Може да казваш истината и аз ще се помъча да се възползвам от думите ти. Твърде възможно е и да лъжеш, защото ми се виждаш голям негодник. Все пак искам да си ми подръка и затова ще останеш при нас за водач.
— С удоволствие, сеньор. И аз също не обичам тези двама души и с готовност ще ви помогна.
— Отлично. А сега върви у вуйчо си и чакай моята заповед. Когато ми потрябваш, ще изпратя да те повикат. Внимавай, не се опитвай да избягаш: това ще ти струва живота.
— Заповедта на сеньора ще бъде изпълнена.
— Колкото до вас, сеньори — каза Балбоа, като се обърна към кмета и свещеника, — свободни сте. Не искам да си служа с груби средства, докато не получа точни сведения. Вървете по домовете си и се погрижете хората ми да не остават без храна и вино… Доведете другите подсъдими — добави той, като се обърна към войниците.
2
ИНКАРНАСИОН ОРТИС
Дон Рамон Очоа и отец Линарес, доволни, че тъй леко се отърваха, побързаха да изчезнат от тълпата.
Студентът по богословие хвана мулето за юздата и тръгна след тях.
Преминаха мълчаливо пътя от площада до дома на кмета. Нещо като че ли ги притесняваше и им пречеше да говорят.
Дон Рамон имаше доста хубава къща, наполовина скрита сред гъста зеленина и цветя. Студентът по богословие предаде мулето на един от работниците и без да чака покана, влезе в дома заедно с кмета и свещеника.
В голямата и ниска зала бе разхвърляно поради неотдавнашното посещение на испанските войници.
Дон Рамон заключи вратата, тури ключа в джоба си и отиде при студента.
— Надявам се, кабалеро — рече той, — че сега, когато сме сами, ще ми кажете кой сте вие?
— Кой съм аз? — повтори момъкът със силен смях. — Вашият племенник, любезни вуйчо.
— Но аз нямам племенник, което сигурно и вие знаете, сеньор. Шегата настрана: преживяваме тежко време и съвсем не ми е до смях.
— Да, би трябвало да ни обясните всичко открито, млади човече — добави свещеникът.
— С удоволствие Но най-напред трябва да се уверя, че мога да го сторя напълно безопасно.
— Какво искате да кажете?
— Да се пита е по-лесно, отколкото да се отговаря, сеньори! — извика студентът, като пак се засмя и седна в най-близкото кресло.
— Не ви разбирам — каза отецът.
— Също и аз — обади се алкадът.
— Ще се помъча да бъда по-ясен, сеньори. На чия страна сте вие?
— Хм! — изкашля се свещеникът.
— Как? — попита алкадът.
— За краля ли сте или за народа?
— Дявол да го вземе. Този въпрос е твърде сериозен — извика алкадът.
— Намирам, че е съвсем неудобен — отвърна отецът.
— В такъв случай и аз ще мълча. Не мога да ви говоря открито, докато не отговорите на моя въпрос.
Настъпи мълчание. Алкадът и свещеникът дълбоко се замислиха. Студентът си свиваше цигара, но поглеждаше към тях.
— Ами ако сте шпионин? — запита дон Рамон.
— Много е некрасиво, сеньор алкад — отвърна студентът.
— Съвсем не. Не предложихте ли на испанския командир вашите услуги? Не искахте ли да му предадете дон Хосе Морено и дон Инкарнасион Ортис? Вашето държание не ми позволява да бъда откровен с вас.
Студентът силно се изсмя.
— Стига, стига! — извика той. — Виждам, че аз трябва пръв да открия картите си!
— Моля — каза алкадът, като изгледа важно свещеника.
— Погледнете ме добре! — добави студентът, като смъкна шапката и перуката си, която едва ли не закриваше веждите му.
За миг лицето му съвсем се промени.
— Инкарнасион Ортис! — в един глас извикаха отецът и алкадът.
— Същият, сеньори — отвърна замислено Ортис. — Моля, говорете по-тихо. Градът ви съвсем не е подходящ за мен в този момент.
— Бедният! — каза отецът, като скръсти ръце и с дълбока тъга загледа Ортис. — Каква ужасна непредпазливост! Какво би станало, ако ви открият?
— Ще ме обесят — спокойно отвърна Ортис. — Но не е там работата. Ще откажете ли сега да отговаряте на въпросите ми?
— Разбира се, че не! — извика алкадът. — И ние ще бъдем откровени, както и вие. Аз съм за народа.
— Аз съм за бога и моята държава — каза свещеникът.
— Прекрасно. Знаех на чия страна сте и затова без страх дойдох при вас — отвърна Ортис, като отново тури на главата си перуката и шапката. — Любезни дон Рамон, ще ви помоля, изпратете на площада всичкото вино, колкото има в града, да се раздаде на „тамариндите“. После ще ви кажа защо искам това.
— Веднага ще го сторя, драги дон Ортис. Имам пълна вяра във вас.
— Не се безпокойте, работя за право дело. Уредете всичко и се върнете по-скоро. Има доста много да говорим и да вземем някои мерки.
— Стига ми само четвърт час — каза дон Рамон. — Много ли е?
— Не! Докато ви чакам, ще поговоря с отеца.
Алкадът се поклони и бързо излезе от стаята.
— Е, сега да си побъбрем — рече Ортис, като впи поглед в свещеника. — Любовта към родината и желанието да й служа ме доведе в околностите на Пасо дел Норте. Но вие знаете, че друга, много по- сериозна причина ме доведе в града.
— Да, разбирам вашия намек, дон Ортис. Аз честно устоях на думата си.
— Доня Линда и баща й…
— Са в пълна безопасност. Щом тук дойдоха испанците, аз и дон Рамон ги отведохме в по-рано приготвено скривалище, за което никой не знае освен нас двамата.
— Закълнете ми се, че са в пълна безопасност, че не може да бъде открито скривалището, за което ми говорите.
— Кълна се във вечното си спасение, сеньор — смело отвърна отецът.
— Вярвам ви, защото познавам вашата преданост към тях. Знаете ли, че шайката на Балбоа съвсем не
