гмуркачът също вади перлата от морето. Гмурнете се (покръстете се), извадете от водата скритата в нея чистота, перлата, от която е излязла короната на божеството“ (цитиран от Едсман, стр. 197).
При друг случай, водейки спор по отношение на аскетите и монасите, Св. Ефремий сравнява отшелничеството с „повторно кръщение“: както търсачът на перли трябва да се гмурне гол в океана и да си проправи път сред морските чудовища, така и аскетите проникват голи сред „хората от този свят“ (Едсман, стр. 198). Освен символиката на голотата, в този текст може да се установи и загатване за морските чудовища, които дебнат оглашения човек при потапянето му във водата, когато го покръстват (виж следващата глава). Гносисът е „скрит“ и труден за долавяне; пътят на спасението е осеян с препятствия. Освен всичко това, перлата символизира и много други неща; невероятната й поява на този свят е същинско чудо, присъствието й сред изпадналите в грях същества е парадоксално. Перлата олицетворява тайнството на трансцендентното, станало вече осезаемо, тя е проявата на Бог в Космоса. Благодарение на гностицизма и на християнската теология, този древен символ на Действителността и на Живота-без-Смърт добива ново звучене и смисъл: безсмъртната душа, „спасения Спасител“, Христос-Царя. Тук бихме желали да подчертаем още веднъж непрекъснатостта на различните значения на перлата, от най-древните и елементарните до най-сложните символики, изградени от гностическото и ортодоксално умозрение.
ГЛАВА V
СИМВОЛИКА И ИСТОРИЯ
Кръщение, потоп и водни символики
От така направения преглед на групите символи, тясно свързани с водната символика, се оказа, че тя е далеч по-пространна и сложна в сравнение с тях. В наш предишен труд се опитахме да очертаем структурата й и затова сега си позволяваме да препратим читателя към него (виж „Трактат по История на религиите“, стр. 219 и сл.): там той ще открие основните интересуващи го неща по въпроса за водните йерофании, както и анализ на символиката, която им придава истинска стойност. Затова тук ще се ограничим само до няколко от най-важните й черти.
Водите символизират всеобщия сбор от виртуалностите; те са fons et origo, вместилището на всички възможности за съществуване; те предшестват всяка друга форма и поддържат всяко сътворение. Примерният образ на всяко сътворение е Островът, който изведнъж „се появява“ сред вълните. В замяна на това, потапянето във водата символизира връщането към предформалното, реинтегрирането в индиферентния начин на предсъществуването. Изплуването повтаря космогоническото действие, водещо до проява на формата, а потапянето е равнозначно на разлагане на формите. Затова символиката на Водите включва както Смъртта, така и Съживяването. Допирът с водата винаги съдържа възраждане: от една страна, защото разлагането е последвано от „ново раждане“, а от друга страна, защото потапянето оплодотворява и умножава потенциала за живот. На водната космогония отговарят — на антропологическо равнище — хилогените, вярванията, според които човешкият род е произлязъл от Водите. На всемирния потоп или на периодическото потъване на континентите (митове като този за „Атлантида“) съответства, на човешко ниво, „втората смърт“ на душата („влагата“ и leimon на Ада и т.н.) или посветителската смърт чрез кръщението. Но както в космологически, така и в антропологически план, потопяването във Водите е равнозначно не на окончателно угасване, а на преходно реинтегриране в неразличимото, последвано от ново сътворение, от нов живот или качествено нов човек, в зависимост от това дали се отнася за космически, биологически или сотериологически момент. От гледна точка на структурата, „потопът“ е сравним с „кръщението“, а изливането на вино при жертвоприношенията — с поръсването на новородените с пречистваща вода или с ритуалните пролетни изкъпвания, които даряват със здраве и плодородие.
Независимо от религиозната група, в която ги срещаме, Водите неизменно запазват функцията си: те разлагат, унищожават формите, „измиват греховете“ и са едновременно пречистващи и възраждащи. Съдбата им е да предшестват Сътворението и да го всмукват, да го поглъщат, понеже са неспособни да надхвърлят собствения си начин на проявяване, тоест да се изявяват във форми. Водите не могат да се извисят над виртуалното, над зародишите и латентните състояния. Всичко, което е форма се проявява над Водите, откъсвайки се от Водите. В замяна на това, щом веднъж се е отделила от Водите, щом е престанала да бъде виртуална, всяка „форма“ става подвластна на закона на Времето и на Живота; тя придобива граници, участва във всемирното развитие, понася превратностите на историята, разваля се и накрая се изпразва от субстанцията, от съдържанието си, ако не се възражда чрез периодически потапяния във Водите и чрез повторение на „потопа“ като своя „космогоническа“ необходима последица. Ръсенето и ритуалното пречистване с вода целят светкавичното актуализиране на момента в безвремието (in illo tempore), когато е станало сътворението; те са символичното повторение на раждането на световете или на „новия човек“.
Същественото в случая е, че свещеността на Водите и структурата на космологиите и водните апокалипсиси могат да бъдат цялостно разкрити само чрез водната символика, която е единствената „система“, способна да обхване всички отделни, особени прояви на неизброимите йерофании (виж нашия Трактат, стр. 408). Впрочем, това е закон, валиден за всяка символика: съвкупността на символите е тази, която придава стойност (и коригира!) различните значения на йерофаниите. Дълбокият смисъл на „Водите на Смъртта“, например, може да бъде разкрит само, ако се познава основно структурата на водната символика. Тази особеност на символиката като цяло не е маловажна за „опита“ или за „историята“ на някой символ.
Когато решихме да припомним основните черти на водната символика, имахме предвид нещо съвсем определено, а именно новата религиозна стойност, която християнството придаде на Водите. Най- авторитетните богослови, чиито писания са се превърнали в канони на вярата, не пропуснаха да се възползват от някои предхристиянски и всемирни стойности на водната символика, с цел да ги обогатят с неизвестни дотогава значения, позовавайки се на историческата драма на Христос. В нашия Трактат, стр. 228, вече споменахме за два теологически текста, първият от които се отнася до сотериологическите оценки на водата, а вторият — до символиката „смърт-възраждане“ при кръщението. Така, за Тертулиан (De baptismo, Ш-У), водата е била първичната, „седалището на божествения Дух, който тогава я предпочитал пред всички останали елементи… Точно на нея, на първичната вода, е било заповядано да сътвори живите създания… Точно водата, първата, сътворява това, което има живот, за да престанем да се учудваме когато един ден тя роди живота в кръщението. Бог използва водата в създаването на самия човек, за да консумира той творението Му… Така, чрез древната привилегия, с която е била удостоена от самото си начало, всяка естествена вода придобива свойството да освещава, стига само името Божие да бъде споменавано при това тайнство. Веднага щом се произнесат думите, слезлият от небесата Свети Дух се спира над водите, които той освещава чрез благодатта Си; така осветените води се проливат на свой ред от свойството да освещават… Това, което някога е лекувало тялото, днес цери душата; това, което е носило здраве във времето, донася спасение във вечността…“
„Старият човек“ умира при потапянето му във водата, от която се ражда ново, възродено същество. Тази символика е прекрасно обяснена от Йоан Златоуст (Homil. in Joh., XXV, 2), който, говорейки за символичната многозначност на кръщението, пише: „То представлява смъртта и погребването, живота и възкръсването… Когато потапя глава във водата като в гроб, старият човек е залят, погребан изцяло, а новият човек се появява веднага, щом излезе от водата“.
От гореизложеното е видно, че тълкованията на Тертулиан и на Йоан Златоуст са в пълно съзвучие със структурата на водната символика. И все пак, в тази християнска оценка на Водите се появяват и нови елементи, свързани вече с една „история“, а именно историята от Светото писание. С неотдавнашните си трудове П. Лундберг, Жан Даниелу и Луи Бернар обстойно показаха до каква степен символиката на кръщението е наситена с библейски намеци.227 Това е преди всичко кръщението, оприличено на слизане в бездната на Водите, където човекът трябва да се пребори с морското чудовище. Като модел на слизането служи потапянето на Христос в р. Йордан, което е било възприемано и като навлизане във Водите на Смъртта.’ За Кирил, патриарх на Йерусалим и глава на гръцката Църква (376–444 г.), потапянето на човека в купела е равнозначно на слизане във водите на смъртта, където се намира жилището на морския дракон, също както Христос при кръщението си се е потопил в Йордан, за да отнеме властта на скрития в реката дракон: „Според Йов, пише Кирил, драконът Бехемот
