придава трансисторическо значение и сотериологическа насоченост: защото при всяка нова намеса на Бог в историята, тя не винаги е имала за цел спасението на човека, тоест целяла е нещо, което няма нищо общо с историята? Времето става цялостно чрез самия факт на въплъщението на Божието Слово; но същият този факт преобразува историята. Как би могло да бъде безполезно и празно Времето, което е видяло как Иисус се ражда, страда, умира и възкръсва? Как би могло то да бъде обратимо и повторимо ad infinitum?
От гледна точка на историята на религиите, юдео-християнството представлява най-висшата йерофания: преобразяването на историческото събитие в йерофания. Става въпрос за нещо повече от йерофанизацията на Времето, тъй като свещеното Време е близко, свойско на всички религии. Този път историческото събитие като такова е това, което разкрива най-голямата трансисторичност: Бог се намесва не само в историята, какъвто е бил случаят с юдейството; той се въплътява в едно историческо същество, за да води исторически обусловено съществуване и поне видимо Иисус от Назарет не се отличава по нищо от своите съвременници в Палестина. Привидно, божественото изцяло се е скрило в историята: нищо във физиологията, психологията или „културата“ на Иисус не позволява да се съзре в него самият Бог-Отец; Иисус се храни, храносмила, страда от жаждата или от горещината, изпитвани от всеки друг евреин от Палестина. Но това „историческо събитие“, каквото всъщност представлява съществуването на Иисус, е една съвършена теофания; в него сякаш откриваме някакво дръзко усилие да се спаси историческото събитие в самата му същност, като му се предостави максимално възможността да бъде.
Въпреки че признава значението и стойността на Времето и на Историята, юдео-християнството не води до историцизма, а до теологизацията на Историята. Събитието не е остойностено заради самото него, а единствено заради откровението, което съдържа, откровение, което го предшества и превъзхожда. Историцизмът като такъв е продукт на разложението на християнството; той можа да се появи само защото бе загубена вярата в трансисторичността на историческото събитие.
И все пак не бива да се пренебрегва фактът, че християнството се мъчи да спаси историята; първо, защото придава стойност на историческото време и сетне, защото, макар да си остава това, което е, историческото събитие придобива способността да предаде едно трансисторическо послание: целият въпрос се състои в това как да се дешифрира то. Понеже след въплъщението на Христос е прието да се смята, че християнинът търси намесите на Бог не само в Космоса (като си помага с космическите йерофании, Образите и символите), но и в историческите събития. Това начинание не винаги е лесно; „знаците“ на божието присъствие в Космоса се разгадават без особена трудност, но сходни „знаци“ са прикрити и в Историята.
Действително, християнинът допуска, че след Въплъщението чудото вече не е така лесно различимо; тъй като точно Въплъщението е било най-голямото „чудо“, всичко, което се проявявало ясно като чудо преди Иисус Христос няма вече нито смисъл, нито полза след идването на Христос. Съществува, разбира се, цяла непрекъсната поредица от приети от Църквата чудеса, но всички те са били утвърдени като свързани и зависещи от Христос, а не заради вътрешно присъщото им качество на „чудо“. (Знае се, че Църквата грижливо отличава чудесата, дължащи се на „магията“ и на „сатаната“ от тези, които са станали по божия милост.) Съществуването и законността на приетите от Църквата чудеса все пак оставят открит големия въпрос за непознаваемия характер на чудото в християнския свят; тъй като човек може да се намира съвсем близко до Христос, да му подражава, без каквато и да било външно забележима проява: може да се имитира Христос, изживяващ историческия си живот, този, който привидно приличал на живота на всички останали хора. Накратко, християнинът е накаран да приема всяко историческо събитие със „страхопочитание и трепет“; тъй като за него всяко най-обикновено историческо събитие, макар да продължава да си остава действително (тоест исторически обусловено), може да крие нова намеса на Бог в историята; във всеки случай, това събитие може да има трансисторическо значение, да бъде носител на послание. Следователно, за християнина, историческият живот в себе си може да стане славен: пример за това е животът на Христос и на светците. С християнството Космосът и Образите престават да бъдат единствените, чието предназначение е да изобразяват и да разкриват; към тях се добавя и Историята, най- вече „малката история“, тази, която се състои от събития, привидно лишени от смисъл и значение.237
Това е точно така, но не бива да се пренебрегва и фактът, че християнството се е намесило в историята, за да я премахне; най-голямата надежда на християнина е второто пришествие на Христос, който ще сложи край на цялата История. От известна гледна точка, за всеки християнин, индивидуално, този край и вечността, която ще го последва, намерения отново рай, могат да станат още сега. Това време, възвестено от Христос, е вече достъпно за всички и за този, който си го е възвърнал, историята престава да съществува. Превръщането на Времето във Вечност е започнало с първите вярващи. Но това парадоксално преобразуване на Времето във вечност не е свойствено само и единствено на християнството. Срещали сме същото схващане и същата символика в Индия (виж по-горе, стр. 78). На ksana отговаря kairos: както единият, така и другият могат да станат „благоприятния момент“, чрез който се „излиза от времето“, за да се намери отново вечността… В крайна сметка, от християнина се иска да стане съвременник на Христос, което включва в себе си както конкретното съществуване на човека в историята, така и превръщането му в пряк свидетел на проповедите, на агонията и на възкръсването на Христос.
Символи и култури
Историята на една символика е увлекателно и напълно оправдано проучване, тъй като е най-доброто въведение към това, което бе наречено философия на културата. Образите, архетиповете, символите са различно изживени и оценени: в по-голямата си част „културните стилове“ са резултат от тези многобройни актуализации. В Серам, на малайзийските Молюски острови, е разпространен митът за приключенията на Хайнувеле, една девойка от първобитните времена, а в Елезис подобен мит за друга девойка — Персефона.238 От гледна точка на структурата, техните митове си приличат и все пак колко огромна е разликата между гръцката и серамиенската култура! Морфологията на културата, философията на стиловете ще се заинтересуват най-вече от особените форми, възприети от Образа на Девойката в Гърция и на малайзийските острови. Но ако тези култури като исторически формирования не са повече взаимозаменяеми, тъй като вече имат собствени установени стилове, те поне са сравними по отношение на Образите и на символите. Точно тази дълготрайност и тази универсалност на архитеповете „спасяват“ в крайна сметка културите, като същевременно правят възможно съществуването на философия на културата, която е повече от морфология или история на стиловете. Всяка култура е едно „падане в историята“, но тя същевременно е и ограничена. Нека не се злоупотребява с несравнимата красота, с благородството и съвършенството на гръцката култура; и тя не е всеобщо валидна като историческо явление; опитайте се, например, да разкриете на африканеца или индонезиеца гръцката култура: те ще разберат посланието не чрез великолепния гръцки „стил“, а чрез Образите, които ще съзрат в статуите или шедьоврите на класическата литература. Това, което за европееца е красиво и истинско в историческите прояви на античната култура, няма никаква стойност за човека от Океания, защото чрез проявленията си в обусловените от историята структури и стилове, културите са се ограничили, затворили. Но Образите, които ги предшестват и им дават цялата необходима информация си остават вечно живи и всеобщо достъпни. Европеецът трудно ще допусне, че всечовешката духовна стойност и проникновеното послание на един гръцки шедьовър като Венера Милоска, например, не се състои, поне за три четвърти от човечеството, в съвършенството на формите на статуята, а в разкрития в нея Образ на Жената. И все пак, ако въпросният европеец не съумее да осъзнае тази простичка, подплатена с факти истина, той няма никакъв шанс да влезе в полезен диалог с един неевропеец.
Накратко казано, единствено наличието на Образите и символите съхранява „отворените“ култури: изхождайки от която и да било култура, както австралийска, така и атинянска, положенията-предели на човека са станали общодостъпни само благодарение на символите, които поддържат тези култури. Ако се пренебрегне тази уникална духовна основа на различните културни стилове, философията на културата ще бъде осъдена да остане на равнището на морфологическо и историческо проучване, без никаква стойност за човешкото положение като такова. Ако Образите не бяха същевременно и „прозорец“ към трансцендентното, ще се стигне до задушаването на коя да е култура, колкото и голяма и възхитителна да е тя. Изхождайки от всяко стилистично и исторически обусловено духовно творение, човек може да стигне и до архетипа: както Персефона, така и Хайнувеле ни разкриват все същата патетична, но и плодотворна
