съдба на Девойката.
Образите представляват „прозорци“ към един трансисторически свят. И това не е единствената им заслуга: благодарение на тях, различните „истории“ могат да общуват помежду си. Много се е говорило за обединението на средновековна Европа чрез християнството. Това най-вече е вярно, ако се вземе предвид утвърждаването на народните религиозни предания. Посредством християнските жития, местните култове — от Тракия до скандинавските страни и от р. Тахо до Днепър — бяха приведени под „общ знаменател“. Поради факта, че бяха християнизирани, боговете и култовите места на цяла Европа не само получиха общи имена, но и по някакъв начин преоткриха собствените си първообрази и, следователно, всемирната си стойност и значение: една чешма от времето на галите, смятана за свещена още от предисторията, но осветена от присъствието на местна или регионална божествена фигура, става свята за цялото християнство, след като е била посветена на Дева Мария. Всички сразили някакъв дракон бяха отъждествени на свети Георги или на някой друг християнски герой, а всички богове на бурята — на свети Илия. От регионална и провинциална, народната митология става вселенска. Голямото значение на цивилизаторската роля на християнството се определя най-вече от създаването на нов митологически език, общ за останалите, привързани към своите земи народи и, следователно, изложени на най-големия риск да се затворят в собствените си старовремски традиции. Защото, като християнизира древното религиозно европейско наследство, то не само го пречисти, но позволи да се въведе в новия духовен етап на човечеството всичко от тези стари обичаи, вярвания и надежди на предхристиянския човек, което заслужаваше да бъде „спасено“. И днес в народното християнство са оцелели ритуали и вярвания от епохата на неолита, като например варената пшеница за помен на умрелите (наричана коливо (колива) в Източна и Егейска Европа). Християнизирането на широките народни маси в Европа е станало най-вече благодарение на Образите: те са били откривани навсякъде, трябвало е само да им се придаде нова стойност, нови имена и да се реинтегрират в новата религия.
Никой обаче не бива да се надява, че в близко време ще се роди аналогично явление, повторимо в мащабите на цялата планета. Тъкмо напротив, навлизането на екзотичните народи в историята косвено ще доведе до нарастване на престижа на коренните религии. Както вече казахме, понастоящем Западът е принуден да води диалог с другите „екзотични“ и „първобитни“ култури. Би било наистина жалко, ако той го започне, без изобщо да се е поучил от разкритията, направени от проучването на символиките.
Бележки относно използвания метод
След всичко гореизложено, читателят е могъл да се убеди в каква насока е била надмината „смесващата“ позиция на един Тейлър или на един Фрейзър, които, в своите антропологически и етнографски изследвания, трупаха примери, лишени от каквато и да било географска или историческа близост, цитирайки някой австралийски мит до друг сибирски, африкански или северноамерикански мит, убедени, че винаги и навсякъде става дума за все същата „еднообразна реакция на човешкия ум пред явленията на Природата“. По отношение на тази позиция, почти сходна с гледната точка на един натуралист от дарвиновата епоха, историко-културната школа на Гребнер-Шмид и другите историцистки школи отбелязаха безспорен напредък. При все това, важно бе изследванията да не се ограничават само до историко-географската перспектива, а да спомогнат да се разбере дали освен собствената си история, символите, митовете и ритуалите са в състояние да ни разкрият и човешката орис като свойствен начин на съществуване във Вселената. Точно това се опитахме да направим в този наш труд и в много от по-новите ни публикации.239
Като добри позитивисти, Тейлър или Фрейзър смятаха магическо-религиозния живот на архаичното човечество като куп детински „суеверия“, плод на старовремските страхове или на „първобитната“ глупост. Тази преценка обаче влиза в противоречие с фактите. Магическо-религиозното поведение на архаичното човечество свидетелства за екзистенциално отношение на човека към Космоса и към себе си. Там, където Фрейзър съзираше само някакво „суеверие“, вече се подразбираше метафизика, макар тя да се изразяваше по-скоро чрез символи, отколкото чрез заплетени понятия: една метафизика, тоест целокупно и свързано схващане на Действителността, а не някаква поредица от инстинктивни движения, ръководени от все същата и основна „реакция на човешкото животно спрямо Природата“. Така, когато се абстрахираме от „историята“, която ги разделя, ние сравняваме един океанийски символ с друг от Северна Азия и смятаме, че имаме основание да го правим, не защото както единият, така и другият са продукт на все същия „детски манталитет“, а защото в същината си символът изразява осъзнаването на едно положение-предел.
Направени бяха опити да се обясни „произходът“ на символите чрез чувственото въздействие върху мозъчната кора, чрез големите космически ритми (като движението на слънцето, например). Не на нас се пада честта да обсъждаме тази хипотеза. И все пак ни се струва, че въпросът за „произхода“ е зле поставен (виж по-горе, стр. 117). Символът не може да бъде отражение на космическите ритми като природни явления, понеже той винаги разкрива нещо повече от аспекта на космическия живот, който би трябвало да изобразява. Слънчевите символи и митове, например, ни показват и една „нощна“, „лоша“ и „погребална“ страна на Слънцето, която на пръв поглед не е очевидна в слънчевото явление като такова. Точно тази сякаш негативна страна, оставаща незабелязана в Слънцето като космическо явление, е основната, съставната част на слънчевата символика; което доказва, че по начало символът изглежда като творение на психиката. Това става още по-очевидно, когато си припомним, че функцията на символа е именно да разкрие изцяло една недостъпна за другите средства за познание действителност: съвпадението на противоположностите, например, така богато и същевременно толкова просто изразено от символите, не е дадено никъде в Космоса и не е достъпно за непосредствения опит и изживявания на човека, нито за логическата мисъл. Все пак в никакъв случай не бива да смятаме, че символиката се отнася единствено до „духовната“ действителност. За архаичната мисъл подобно разделение между „духовното“ и „материалното“ е безпочвено, понеже те взаимно се допълват. Едно жилище, за което се смята, че се намира в „Центъра на Света“ все пак си остава място, което задоволява определени нужди на човека и съответства на климата, на икономическата структура на обществото и на архитектурната традиция. Неотдавна избухна отново старата свада между „символистите“ и „реалистите“ относно религиозната архитектура на древния Египет. Двете позиции само привидно са непримирими: когато става дума за архаичния манталитет, да се държи сметка за „непосредствените действителности“ не означава, че не се познават или се подценяват нейните символични вплитания и обратното. Не бива да се смята, че символичното вплитане обезценява конкретната и специфична стойност на даден предмет или действие: когато лизгарът се нарича фалос (какъвто е случаят с някои австралийско-азиатски езици), а сеитбата се отъждествява с половия акт (макар че почти навсякъде по света хората са постъпили точно така), от това не следва, че „първобитният“ земеделец не познава специфичната функция на своя труд и конкретното, непосредствено предназначение на инструмента си. Символиката добавя нова стойност и значение на някой предмет или действие, без да накърнява с нищо техните собствени и непосредствени стойности. Символиката прави „отворени“ всички предмети или действия, за които се отнася. Символичната мисъл разбива на парчета непосредствената действителност, но не я смалява, нито я обезценява; в нейната перспектива Вселената не е затворена, никой предмет не е изолиран в своята собствена екзистенциалност: всичко образува едно общо цяло, поддържано от стегната система от връзки, сходства и отъждествявания.240 Човекът от архаичните общества е осъзнал какво представлява в един „отворен“ и изобилстващ от значения свят. А на нас ни остава да разберем дали тези „отворености“, тези прозорци са му служили като средство за бягство от действителността или, напротив, са представлявали едничката му възможност да се доближи до истинската реалност на света.
Информация за текста
© 1952 Мирча Елиаде
© 1998 Лиляна Цанева, превод от френски
Mircea Eliade
