Сакралното и профанното

на боговете, така и за възстановяване на силния, свеж и чист Свят, какъвто е бил in illo tempore. Това е едновременно жажда за свещеното и носталгия по Битието. В екзистенциален план този опит се изразява в увереността, че периодично животът може да започва отново с максимални „шансове“. Това всъщност не е само оптимистично виждане за съществуването, но и пълно присъединяване към Битието. С цялото си поведение религиозният човек заявява, че вярва само на Битието, че участието му в Битието е гарантирано от изначалното откровение, чийто пазител е той. Митовете представляват сбор от изначални откровения.

Мит = Модел за пример

Митът разказва сакрална история, тоест първоначално събитие, което се е случило в началото на Времето, ab initio. Но да се разкаже една свещена история означава да се разкрие някакво тайнство, защото действащите лица в мита не са човешки същества: те са богове или Герои на културата и поради тази причина техните gesta съдържат тайни: човекът не би могъл да ги узнае, ако не са му били разкрити. Следователно митът е история за това, което се е случило in illo tempore, разказ за делата на боговете или на божествените същества в началото на Времето. „Да кажеш“ един мит означава да обявиш какво е станало ab origine. След като веднъж е „казан“, тоест разкрит, митът се превръща в неоспорима истина: той създава абсолютната истина. „Така е, защото е казано, че е така“, заявяват ескимосите нетсилик, за да защитят основателността на своята сакрална история и религиозни традиции. Митът обявява появата на нова космическа „ситуация“ или на първоначално събитие. Така че това винаги е разказ за „сътворение“: разказва се как нещо е било направено, как е започнало да бъде. Ето защо митът е обвързан с онтологията: той говори само за реалности, за това, което реално се е случило, което изцяло се е проявило.

Естествено става въпрос за свещени реалности, защото сакралното е истински реалното. Нищо, което принадлежи на сферата на профанното, не участва в Битието, понеже профанното онтологично не се основава на мита, няма модел за пример. Както ще видим по-нататък, земеделският труд е ритуал, разкрит от боговете или от Героите на културата. Той също така представлява едновременно реален и многозначителен акт. Нека да го сравним със земеделската работа в десакрализираното общество: тук е сведен до профанен акт, оправдан единствено от икономическата изгода. Земята се обработва, за да бъде експлоатирана, стремежът е най-вече храна и печалба. Изпразнен от религиозната символика, земеделският труд става „непроницаем“ и изтощителен: не разкрива никакво значение, не предоставя никакъв „отвор“ към космическото, към света на духа.

Никога бог или Герой на културата не е разкривал профанен акт. Всичко, което боговете или Прародителите са направили, тоест всичко, което митовете разказват за тяхната съзидателна дейност, принадлежи на сакралното и следователно участва в Битието. Обратно, всичко, което хората правят по своя собствена инициатива, без митичен модел, принадлежи на профанното: това е празна и илюзорна дейност, в крайна сметка — нереална. Колкото човек е по-религиозен, толкова повече разполага с модели за пример за своето поведение и дейност. Или колкото е по-религиозен, толкова повече се вписва в реалното и по-малко рискува да се изгуби в неслужещи за пример „субективни“ и всъщност заблуждаващи действия.

Съществува една страна на мита, на която трябва да се обърне особено внимание: митът разкрива абсолютната сакралност, защото описва съзидателната дейност на боговете, разбулва светостта на тяхното творение. С други думи, митът разказва за разнообразните и понякога драматични нахлувания на свещеното в света. Поради тази причина при много примитивни народи митовете не могат да бъдат рецитирани където и когато и да е, а само по време на ритуално по-богатите сезони (есен, зима) или в интервала на религиозните церемонии, с една дума — в сакрален отрязък от време. Нахлуването на свещеното в света, разказано от мита, реално създава света. Всеки мит показва как дадена реалност е започнала да съществува независимо дали става въпрос за цялата реалност, Космоса, или определена част: остров, растителен вид, човешка институция. Описвайки как нещата са започнали да съществуват, митът ги обяснява и индиректно отговаря на един друг въпрос: защо те съществуват? „Защо“ винаги върви заедно с „как“. И това е така поради простия факт, че разказвайки как нещо се е родило, митът разкрива нахлуването на свещеното в Света — решаваща причина за всяко реално съществуване.

От друга страна, тъй като всяко създаване е божествено дело и следователно бликване на сакралното, то също така представлява и нахлуване на съзидателна енергия в Света. Всяко сътворение изригва от една цялостност. Боговете създават от излишък на мощ, от преливане на енергия. Сътворението се извършва поради свръхизобилие на онтологична субстанция. Затова митът, който описва тази свещена онтофания36, тази победоносна проява на цялостното съществуване, се превръща в модел за пример за всички човешки дейности: единствено той разкрива реалното, свръхобилното, ефикасното. „Трябва да правим това, което боговете правеха в началото“, повелява един индийски текст („Шатапатха Брахмана“ VII, 2; I, 4). „Така правеха боговете, така правят хората“, добавя „Таитирия Брахмана“ (I, 5; IX, 4). Тъй че главната задача на мита е да „определи“ моделите за пример на всички ритуали и на всички значими човешки дейности: хранене, секс, труд, обучение и т.н. Държейки се като напълно отговорно човешко същество, индивидът имитира примерните жестове на боговете, повтаря техните действия независимо дали става въпрос за обикновена физиологична дейност, като хранене, или за обществена, икономическа, културна, военна активност.

В Нова Гвинея много митове разказват за дълги морски пътешествия, като по този начин предават „модели на съвременните мореплаватели“, но също така и модели за всички останали дейности, независимо дали се отнася за любов, война, риболов, предизвикване на дъжд, или каквото и да било… Разказът дава прецеденти за всеки отделен момент от строежа на кораб, за необходимите сексуални табута и т.н. Капитанът, който тръгва по морето, олицетворява митичния герой Аори. Той носи костюма, който Аори обличал според мита; лицето му е почернено като неговото, а в косите си има масур, подобен на онзи, който Аори е взел от главата на Ивири. Той танцува върху лодката и разтваря ръце, както Аори разгъвал крилата си… Един рибар ми каза, че когато отивал да лови риба (със своя лък), се възприемал като самия Киававия. Не молел за благоразположението и помощта на този митичен герой, а се идентифицирал с него.

Символиката на митичните прецеденти се открива и в други примитивни култури. Във връзка с каруките в Калифорния Дж. П. Харингтън пише: „Всичко, което правеше карукът, се извършваше, защото според вярванията иксареявите са му дали пример за това в митичните времена. Иксареявите били хората, населяващи Америка преди идването на индианците. Съвременните каруки не знаят как да предадат тази дума и предлагат преводи като «принцовете», «вождовете», «ангелите»… Те останали с тях само колкото да ги научат и да установят всички обичаи, като всеки път казвали на каруките: «Ето как ще правят хората». Техните действия и думи все още се предават и цитират в магическите формули на каруките.“

Точното повтаряне на божествените модели има двоен резултат: 1. от една страна, имитирайки боговете, човекът се задържа в сакралното, вследствие на което и в реалността; 2. от друга, благодарение на непрекъснатото възстановяване на примерните божествени жестове светът се освещава. Религиозното поведение на хората допринася за поддържането на сакралността на света.

Реактуализиране на митовете

Интересно е да отбележим, че религиозният човек приема едно човечество, което има свръхчовешки, трансцендентен модел. Той се признава наистина за човек само доколкото имитира боговете, Героите на културата или митичните Прародители. Накратко, религиозният човек се мисли за различен от това, което е в плоскостта на своя профанен опит. Религиозният човек не е даденост: той сам се създава, приближавайки се до божествените модели. Тези модели, както стана ясно, са съхранени чрез митовете, чрез историята на божествените gesta. Вследствие на това религиозният човек, също както