боговете и да участва в Битието; подражаването на божествените модели за пример изразява едновременно неговото желание за святост и онтологичната му носталгия.
В примитивните и архаични религии вечното повтаряне на божествените жестове се оправдава като imitatio dei. Свещеният календар всяка година възобновява едни и същи празници, честването на едни и същи митични събития. В действителност свещеният календар представлява „вечно завръщане“ на ограничен брой божествени жестове и това се отнася не само за примитивните, но и за всички останали религии. Навсякъде календарът на празниците е периодично връщане на същите първоначални ситуации, от което следва реактуализиране на същото сакрално Време. За религиозния човек възстановяването на едни и същи митични събития представлява най-голямата му надежда: при всяко възстановяване той открива възможност да промени своето съществуване, да го доближи до божествения модел. Накратко, за религиозния човек от примитивните и архаични общества вечното повтаряне на примерните жестове и вечната среща с първоначалното митично Време, осветено от боговете, в никакъв случай не предполага песимистично виждане за живота; напротив, точно заради това „вечно завръщане“ към изворите на сакралното и реалното човешкото съществуване му изглежда спасено от небитието и смъртта.
Гледната точка се променя напълно, когато чувството за космическа религиозност угасне. Точно това се случва в някои по-напреднали общества, в които интелектуалният елит постепенно се откъсва от рамките на традиционната религия. Периодичното освещаване на космическото Време тогава изглежда ненужно и безсмислено. Между космическите ритми боговете вече не са достижими. Загубва се религиозното значение на повтарянето на примерните жестове. А повторението, изпразнено от своето религиозно съдържание, задължително води до песимистично виждане за съществуването. Когато не е средство за повторно вписване на една първоначална ситуация и преоткриване на тайнственото присъствие на боговете, когато е десакрализирано, цикличното Време става ужасяващо: то се превръща в неспирно въртящ се около себе си кръг, повтаря се безкрайно.
Така се е случило в Индия, където доктрината за космическите цикли (юга) е била умело разработена. Един пълен цикъл, махаюга, съдържа 12 000 години. Той свършва с „разпадане“, пралая, което се повтаря по по-радикален начин (махапралая, „Великото разпадане“) в края на хилядния цикъл. Тъй като примерната схема „създаване-разрушаване-създаване и т.н.“ се възпроизвежда безкрайно. Дванадесетте хиляди години от един махаюга се считат за „божествени години“, като всяка от тях съдържа 360 години, което общо прави 4 320 000 години за един космически цикъл. Хиляда махаюга образуват една калпа („форма“); четиринадесет калпи правят един манвантара (наречен така, защото се предполага, че всеки манвантара се управлява от един Ману, митичен Цар Прародител). Една калпа е равна на един ден от живота на Брахма, още една калпа — на една нощ. Сто такива „години“ на Брахма или 311 000 милиарда човешки години представляват живота на Бога. Но дори тази значителна продължителност на живота на Брахма не успява да изчерпи Времето, защото боговете не са вечни и космическите съграждания и разрушения следват ad infinitum37.
Това е истинското „вечно завръщане“, вечното повтаряне на основния ритъм на Космоса: неговото разрушаване и периодическо ново създаване. Накратко, това е примитивното схващане за „Годината Космос“, но изпразнено от своето религиозно съдържание. Трябва да уточним, че доктрината за юга е била разработена от интелектуалния елит и че дори да се е превърнала в паниндийска доктрина, не бива да мислим, че ужасяващата й същност е станала достояние на цялото население на Индия. Най-вече религиозният и философски елит е изпитвал отчаяние пред цикличното Време, което се повтаря безкрайно. Защото за индийската мисъл това вечно завръщане означавало вечно завръщане към съществуването благодарение на карма, закона за всеобщата причинност. От друга страна, Времето било отъждествявано с космическата илюзия (мая) и вечното завръщане към съществуването означавало безкрайно продължаване на мъките и робството. Единствената надежда за религиозния и философски елит била невръщането към съществуването, отменянето на карма, с други думи, окончателното освобождаване (мокша), съдържащо трансцендентността на Космоса38.
Гърция също е познавала мита за вечното завръщане и философите от късната епоха са довели до крайност разбирането за кръгообразното Време. Ще цитираме прекрасното изложение на А. Ш. Пюш: „Според известното платоническо определение времето, което определя и измерва пълното завъртане на небесните сфери, е подвижният образ на неподвижната вечност, на която подражава, разгръщайки се в кръг. Вследствие на това цялото космическо развитие, както и продължителността на нашия свят на зараждане и разпадане ще се разгръщат в кръг или чрез безкрайно редуване на цикли, по време на които една и съща реалност се изгражда, разваля, изгражда отново, съобразно даден закон и неизменни последователности. Така не само че се запазва същата цялост на битие, но дори някои мислители от късната античност — питагорейци, стоици, платоници — приемат, че вътре във всеки от тези цикли времетраене, aiones, aeva39, се повтарят същите ситуации, които вече са станали в предходните цикли и ще станат в следващите — до безкрайност. Нито едно събитие не е уникално, не се разиграва един-единствен път (например осъждането и смъртта на Сократ), а се е случвало и ще се случва вечно; същите личности са се появявали, появяват се и ще се появяват при всяко завъртане на кръга около себе си. Космическата продължителност е повторение и апакиМези, вечно завръщане.“
По отношение на архаичните и палеоориенталските религии, също и по отношение на митикофилософските схващания за Вечното Завръщане, както са били развити в Индия и Гърция, юдаизмът предлага важно нововъведение. Според юдаизма времето има начало и ще има край. Идеята за цикличното Време е превъзмогната. Яхве не се проявява вече в космическото Време (както боговете на другите религии), а в едно историческо, необратимо Време. Всяко ново проявяване на Яхве в Историята вече не може да се приведе към някое предходно. Разрушаването на Йерусалим изразява гнева на Яхве към неговия народ, но това не е същият гняв, който Яхве изразил при разрушаването на Самария. Неговите жестове са лична намеса в Историята и разкриват своя дълбок смисъл само за неговия народ, народът, който Яхве е избрал. Тук историческото събитие придобива ново измерение: то става теофания.
Християнството стига още по-далеч при преоценката на историческото Време. Понеже Бог се е въплътил, приел е исторически обусловено човешко съществуване. Историята става годна за освещаване. Illud tempus, за което говорят Евангелията, е точно определено историческо Време — Времето, когато Пилат Понтийски бил губернатор на Юдея, — но то е било осветено от присъствието на Христос. Съвременният християнин, който участва в литургичното Време, навлиза в illud tempus, в което е живял, агонизирал и възкръсвал Иисус, но вече не става въпрос за митично Време, а за Времето, когато Пилат Понтийски управлявал Юдея. Свещеният календар за християнина също възпроизвежда безкрайно едни и същи събития от съществуването на Иисус, но тези събития са протекли в Историята; те не са се случили при възникването на Времето, „в началото“ (с уточнението, че за християнина Времето започва отново с раждането на Христос, защото въплъщението създава нова ситуация за човека в Космоса). Накратко, Историята се явява ново измерение на божественото присъствие в света. Историята отново може да стане сакрална История, както е била разбирана, но само в митична перспектива, в примитивните и архаичните религии.
Християнството стига до теология на Историята, а не до философия на Историята. Защото намесите на Бог в Историята и особено Въплъщаването в историческата личност на Иисус Христос имат отвъдисторическа цел: спасяването на човека.
Хегел си служи с юдео-християнската идеология и я прилага върху всеобщата История в нейната цялост: универсалният Дух се проявява непрестанно в историческата съдба и само
