профанния, смята, че е направен от Историята; но единствената История, която го интересува, е сакралната История на боговете, разкрита от митовете; докато профанният човек се мисли като дело единствено на човешката История, тоест като съвкупност именно от тези дейности, които за религиозния човек: не представляват никакъв интерес, защото за тях липсват божествени модели. Ще наблегнем още веднъж: от самото начало религиозният човек разполага своя собствен модел в досег с отвъдчовешкото измерение, разкрито от митовете. Истински човек се става само придържайки се към наученото от митовете, имитирайки боговете.
Трябва да добавим, че подобно imitatio dei понякога означава за примитивните хора поемане на много тежка отговорност. Видяхме, че някои кървави жертвоприношения намират своето оправдание в определен първоначален божествен жест: in illo tempore богът е убил морското чудовище и е насякъл тялото му, за да създаде Космоса. Човекът повтаря това кърваво, понякога дори човешко жертвоприношение, когато трябва да построи селище, храм или просто къща. Какви могат да бъдат последствията от imitatio dei се вижда съвсем ясно в митологиите и ритуалите на много примитивни народи. Ще дадем само един пример: според митовете на палео-земеделците човекът е станал това, което е днес — смъртен, сексуализиран, обречен на труд, — вследствие на първоначално убийство: преди митичната епоха едно божествено Същество, често жена или младо момиче, понякога дете или мъж, се е пожертвало, за да могат от тялото му да поникнат грудки или плодни дръвчета. Това първо убийство е променило коренно начина на съществуване на хората. Жертвата на божественото Същество е породила както необходимостта от хранене, така и неизбежността на смъртта, а като резултат от това и сексуалността — единствения начин да се осигури продължаването на живота. Тялото на пожертваното божество се превърнало в храна; душата му слязла под земята, където основала Страната на Мъртвите. А. Е. Йенсен, посветил на този тип божества, наричани от него дема, значимо изследване, показва ясно, че когато се храни или умира, човекът участва в съществуването на дема.
За всички тези палео-земеделски народи най-важно е периодически да се припомня първоначалното събитие, което е създало сегашното положение на хората. Целият им религиозен опит е възпоминание, припомняне. Възстановеният чрез ритуалите спомен (чрез повтаряне на първоначалното убийство) играе решаваща роля: трябва да внимаваме да не забравим какво се е случило in illo tempore. Истинският грях е да забравиш: младото момиче по време на своята първа менструация остава три дни в тъмна колиба, без да говори на никого, защото убитото митично момиче се е превърнало в Луна и останало три дни в мрака; ако девойката не спази табуто за мълчание и проговори, тя носи вина за забравянето на първоначално събитие. Личната памет не играе никаква роля: важното е да се припомни митичното събитие, което единствено заслужава интерес, защото то единствено е съзидателно. На първоначалния мит се пада да съхрани истинската история, историята на естеството на хората: в него трябва да се търсят и откриват принципите и парадигмите на всяко поведение.
Именно в този стадий на развитие на културата се среща ритуалният канибализъм. Голямата грижа на канибала, изглежда, е с метафизична същност: той не трябва да забравя какво се е случило in illo tempore. Фолхард и Йенсен го показват съвсем ясно: като убива и разкъсва женски прасета в чест на празненствата, като изяжда първите грудки от реколтата, човек яде божественото тяло, точно както и по време на канибалските пиршества. Жертвоприношенията на прасета, ловът на глави и канибализмът символично се обвързват с реколтата от грудки или кокосови орехи. Заслуга на Фолхард е, че успоредно с религиозния смисъл на човекоядството откроява човешката отговорност, поемана от канибала. Ядивното растение не е даденост на Природата: то е продукт на убийство, защото така е било създадено в зората на времето. Ловът на глави, човешките жертвоприношения и канибализмът са били приети от човека с цел да осигурят живота на растенията. Фолхард с право набляга точно на това: канибалът поема своята отговорност в света, канибализмът не е „естествено“ поведение на „примитивния“ човек (това негово проявление впрочем не се разполага в най-архаичните нива на култура), а поведенческа култура, основана на религиозно виждане за живота. За да продължи растителният свят да живее, човекът трябва да убива или да бъде убит; освен това той трябва да приеме и сексуалността в нейните най-крайни измерения — оргията. В една абисинска песен се казва: „Тази, която не е раждала още, да ражда; този, който не е убивал още, да убива!“ Това е друг начин да се заяви, че двата пола са осъдени да приемат съдбата си.
Преди да произнесем своята присъда над канибализма, не трябва да забравяме, че е бил създаден от свръхестествени Същества. Но те са го създали, за да позволят на хората да приемат отговорността в Космоса, да ги направят способни да бдят над продължението на растителния живот. Следователно става въпрос за отговорност от религиозен порядък. Канибалите юитото го потвърждават: „Нашите традиции винаги живеят сред нас, дори когато не танцуваме; но ние работим само за да можем да танцуваме.“ Танците са част от повтарянето на всяко митично събитие, това значи на първо място убийство, последвано от човекоядство.
Цитирахме пример, за да покажем, че при примитивните народи, както и при западните палеоцивилизации, imitatio dei не се схваща по идиличен начин, а съдържа в себе си изключителна човешка отговорност. Когато оценяваме някое „диво“ общество, не бива да забравяме, че дори и най-варварските постъпки и най-извратените поведения имат отвъдчовешки, божествени модели. Друг проблем, който тук няма да засягаме, е защо, вследствие на каква деградация и неразбиране някои религиозни поведения се изкривяват и извращават. Важно е да подчертаем, че религиозният човек е искал и е вярвал, че имитира своите богове, дори когато се е отдавал на действия, граничещи с лудостта, безсрамието и престъплението.
Сакрална История, История, историцизъм
Да повторим: религиозният човек познава два вида Време — профанно и сакрално. Едно времетраене, което постепенно се оттича, и една „поредица от вечности“, които периодично могат да се възстановяват през празниците, образуващи свещения календар. Литургичното Време на календара протича в затворен кръг: това е космическото Време на Годината, осветено от „делата на боговете“. И понеже най-грандиозното божествено дело е било Сътворението на Света, честването на космогонията играе важна роля в много религии. Новата година съвпада с първия ден на Сътворението. Годината е темпоралното измерение на Космоса. Казват „Светът мина“, когато е изтекла една година.
Всяка Нова година космогонията се повтаря, Светът се пресъздава, а по този начин се „създава“ и Времето — то се възражда, „започвайки отново“. Космогоничният мит служи като модел за пример за всяко „създаване“ или „строене“ и дори се използва като ритуално средство за лечение. Когато човек става символично съвременник на Сътворението, той отново вписва първоначалната цялост. Болният оздравява, защото отново започва своя живот с непокътнат запас от енергия.
Религиозният празник представлява възстановяване на първоначално събитие, на „сакрална история“, в която участват боговете и полубожествените Същества. А „сакралната история“ е разказана в митовете. Следователно участниците в празника стават съвременници на боговете и на полубожествените Същества. Те живеят в първоначалното Време, осветено от присъствието и дейността на боговете. Свещеният календар възстановява периодически Времето, защото го уеднаквява с изначалното, „силното“ и „чисто“ Време. Религиозното изживяване на празника, тоест участието в сакралното, позволява на хората да живеят периодически в присъствието на боговете. Оттук произтича голямото значение на митовете за всички до-Мойсееви религии, защото митовете разказват за gesta на боговете, а тези gesta представляват примерните модели на всички човешки дейности. Докато подражава на своите богове, религиозният човек живее в първоначалното, митичното Време. Той „излиза“ от земното времетраене, за да навлезе в едно „неподвижно“ Време — „вечността“.
Тъй като митовете представляват неговата „свята история“, религиозният човек от примитивните общества трябва да внимава да не ги забрави: като реактуализира митовете, той се доближава до своите богове и участва в светостта. Но съществуват и „трагични божествени истории“ и човекът поема голяма отговорност пред себе си и пред Природата, като ги възстановява периодически. Ритуалният канибализъм например е следствие на трагично религиозно гледище.
Накратко, чрез реактуализацията на своите митове религиозният човек се стреми да се доближи до
