Сакралното и профанното

матката с пещера, на червата с лабиринт, на дишането с тъкане, на вените и артериите със Слънцето и Луната, на гръбначния стълб с axis mundi и т.н. Несъмнено не за всички уподобявания между човешкото тяло и макрокосмоса намираме свидетелства при примитивните народи. Някои системи на съответствия между човек и Вселена са получили своето пълно развитие едва в големите култури (Индия, Китай, античният Близък изток, Централна Америка). Все пак техните отправни точки могат да се открият още в архаичните общности. При примитивните народи срещаме изключително сложни системи на антропокосмическо уподобяване, показващи незчерпаеми теоретически възможности. Такъв е случаят например при догоните от бившата Френска Западна Африка.

Тези антропокосмически уподобявания ни интересуват най-вече, доколкото са „кодове“ към различни екзистенциални ситуации. Казахме, че религиозният човек живее в „отворен“ свят и че, от друга страна, неговото съществуване е „отворено“ към Света. Това означава, че той има достъп до безкрайно много опити, които бихме нарекли „космически“. Подобни опити също са религиозни, защото Светът е сакрален. За да успеем да ги разберем, трябва да си припомним, че основните физиологични функции могат да станат тайнства. Има ритуално ядене и храната се възприема по различни начини според различните религии и култури: продуктите или се считат за свещени, или за дар от божеството, или са приношение за боговете на тялото (както например в Индия). Видяхме, че сексуалният живот също е сведен до ритуали, а оттам — уподобяван както на космически явления (дъжд, засяване), така и на божествени действия (йерогамия Небе—Земя). Понякога бракът се възприема на три нива: индивидуално, социално и космическо. Например при омаха селището е разделено на две половини, наречени съответно Небе и Земя. Брак може да се осъществи само между двете противоположни страни и всяка сватба повтаря първоначалната hieros gamos: съюз между Земята и Небето.

Подобни антропокосмически уподобявания и най-вече последвалата обредност на физиологичния живот са запазили цялата си жизненост дори и в най-високоразвитите религии. Ще се ограничим само с един пример: сексуалната връзка като ритуал е придобила голямо значение в индийския тантризъм56. Индия блестящо ни показва как един физиологичен акт може да бъде преобразен в ритуал и как, надскачайки ритуалистичната епоха, същият акт би могъл да се възприеме като „мистична техника“. Възклицанието на съпруга в „Брхадараняка Упанишад“: „Аз съм Небето, ти си Земята!“, идва, след като съпругата се е превърнала във ведически жертвеник (VI, IV, 3). При тантризма жената олицетворява пракрити (Природата) и космическата Богиня, Шакти, докато мъжът се идентифицира с Шива — неподвижния и спокоен чист Дух. Сексуалният съюз (майтхуна) е преди всичко обединяване на тези два принципа — Природата-космическа Енергия и Духа. Както се твърди в един тантристки текст: „Истинският сексуален съюз е съюзът на върховната Шакти с Духа (атман); всичко друго са плътски връзки с жени“ („Куларнава Тантра“, V, 111–112). Вече не се касае за физиологичен акт, а за мистичен ритуал; партньорите не са човешки същества, а са „откъснати“ и свободни като богове. В тантристките трудове постоянно се подчертава, че става въпрос за преобразяване на плътския опит. „Чрез същите действия, заради които някои горят милиони години в Ада, йогинът достига своето вечно спасение.“ В „Брхадараняка Упанишад“ (V, XIV, 8) се твърди: „Този, който знае това, какъвто и грях да изглежда, че върши, е чист, неостаряващ и безсмъртен.“ С други думи, „този, който знае“, разполага със съвсем различен опит в сравнение с профанния. Това означава, че всеки профанен опит може да бъде преобразен, изживян в друг, отвъдчовешки план.

Индийският пример ни показва до каква „мистична“ изтънченост би могла да стигне обредността на физиологичните органи — широко присъстваща на всички нива на архаичните култури. Трябва да отбележим, че оценяването на сексуалността като начин за участие в сакралното (в Индия — за достигане на свръхчовешкото състояние на абсолютна свобода) крие опасности. В самата Индия тантризмът е довел до някои извратени и позорни церемонии. На други места, в примитивния свят, ритуалната сексуалност се придружавала от най-различни оргийни форми. Индийската практика всъщност ни разкрива един вече недостижим в десакрализираното общество опит: опита за осветения сексуален живот.

Тяло—дом—Космос

Отбелязахме, че религиозният човек живее в „отворен“ Космос и че е „отворен“ към Света. Под това трябва да се разбира: а) че той общува с боговете; б) че участва в сакралността на Света. Анализирайки структурата на свещеното пространство, установихме, че религиозният човек може да живее само в един „отворен“ свят: индивидът желае да се разположи в „центъра“, там, където съществува възможност за общуване с боговете. Жилището му е микрокосмос; тялото му впрочем също. Уподобяването къща-тяло- Космос се е наложило твърде рано. Ще се спрем малко повече на него, защото ни показва в каква насока архаичните религиозни стойности могат да бъдат интерпретирани от по-късните религии и дори философии.

Индийската религиозна мисъл нашироко е използвала това традиционно уподобяване — къща-Космос- човешко тяло, и обяснимо защо тялото, както и Космосът, е в крайна сметка „ситуация“, система от приети обуславяния. Гръбначният стълб се уподобява на космическия Стълб (скамбха) или на Планината Меру, дъхът се отъждествява с вятъра, пъпът или сърцето — с „Центъра на Света“ и т.н. Но уподобяване се прави и между човешкото тяло и като цяло ритуала: мястото за жертвоприношение, съдовете и жертвените жестове се оприличават на различните физиологични органи и функции. Човешкото тяло, ритуално уподобено на Космоса или на ведическия олтар (който е imago mundi), се възприема също и като къща. В един хатхайогистки текст се говори за тялото като за „къща с колона и девет врати“ („Горакша Шатака“, 14).

С една дума, настанявайки се съзнателно в примерната ситуация, за която в известен смисъл е предопределен, човекът се „космизира“; той възпроизвежда — в човешки мащаб — системата от реципрочни обуславяния и ритми, която характеризира и образува един „свят“ и която в крайна сметка определя всяка вселена. Уподобяването действа и в обратна посока: храмът или къщата на свой ред се приемат като човешко тяло. „Окото“ на купола е често срещано понятие в много архитектурни традиции. Важно е обаче да подчертаем, че всеки от тези еквивалентни образи — Космос, къща, човешко тяло — предлага или може да получи „отвор“ отгоре, който осъществява прехода в друг свят. Впрочем горният отвор в индийската кула се нарича брахмарандхра. Този термин означава „отворът“ в горната част на черепа, който играе основна роля в йогистко-тантристките техники, а оттам също излита душата в момента на смъртта. Да си припомним обичая, според който черепът на мъртвия йогин трябва да се счупи, за да се улесни отлитането на душата.

Този индийски обичай намира своето съответствие във вярванията, широко разпространени в Европа и Азия, че душата на мъртвия излиза през комина (отвор за пушек) или през покрива, и то през онази част на покрива, която е над „свещения ъгъл“57. В случай на продължителна агония свалят една или повече дъски от покрива или дори го разрушават. Значението на този обичай е очевидно: душата ще се отдели по-лесно от своето тяло, ако къщата, образ на тялото Космос, е с разбита горна част. Разбира се, всички тези опити са недостижими за не-религиозния човек не само защото за него смъртта е десакрализирана, но и защото той не живее в Космос, в точния смисъл на думата, и не си дава сметка, че да има „тяло“ и да обитава къща, е равносилно на това да приеме една екзистенциална ситуация в Космоса (виж по-нататък). Трябва да отбележим, че мистичният индийски речник е запазил уподобяването човек-къща и именно отъждествяването на черепа с покрива или купола. Основният мистичен опит, тоест надхвърлянето на човешкото състояние, е изразено чрез двоен образ: разрушаването на покрива и излитането в небесата. В будистките текстове се говори за архати, които „летят в небесата и разрушават покрива на двореца“, които, „летейки по своя собствена воля, разбиват и преминават през покрива на къщата и политат в небесата“ и т.н. Тези магически формули могат да се тълкуват двояко: на ниво мистичен опит става въпрос за „екстаз“ и за излитането на душата чрез брахмарандхра; на метафизично ниво се касае за премахване на обусловения свят. Но и двете значения на „полета“ на архатите изразяват прекъсване на онтологично ниво и преминаване от един начин на съществуване в друг или, по-точно, от обусловено в не-обусловено съществуване, тоест — съвършената свобода.

В повечето архаични религии „полетът“ означава достъп до свръхчовешки начин на съществуване (бог, магьосник, „дух“) и в крайна сметка — пълната свобода на движение, като едно от свойствата на „духа“. Според индийската мисъл архатът, който „разрушава покрива на къщата“ и отлита в небесата, образно