показва, че е надхвърлил Космоса и е получил достъп до парадоксален, немислим начин на съществуване — абсолютната свобода (названията за нея са много: нирвана, асамскарта, самадхи, сахаджа и т.н.). В митологичен план Буда илюстрира примерния жест за превъзмогването на Света, като заявява, че е „счупил“ космическото Яйце, „черупката на незнанието“ и че е постигнал „пълното блажено достойнство на Буда“.
Този пример ни показва колко е важна дълготрайността на архаичните символики, отнасящи се до човешкото жилище. Тези символики изразяват първоначални религиозни ситуации, но те са способни да променят техните стойности, обогатявайки се с нови значения и вписвайки се във все по-разчленени мисловни системи. Тялото се „обитава“ по същия начин, както се обитава една къща или Космосът, който човек сам си е създал (виж Първа глава). Всяка законна и постоянна ситуация предполага включването в Космос, в съвършено организирана Вселена, следователно повтаряща примерния модел — Сътворението. Както видяхме, обитаваната територия, Храмът, къщата, тялото са Космоси. Но всеки от тези Космоси, според своя начин на съществуване, притежава „отвор“, както и да се нарича в различните култури („окото“ на Храма, комин, дупка за дим, брахмарандхра и т.н.). По един или друг начин Космосът, в който живеем — тяло, къща, племенна територия, целият този свят, — общува нагоре с друго ниво, което го надхвърля.
Случва се в не-космическа религия, както в Индия след будизма, отворът към горното ниво да не изразява прехода от човешко към свръхчовешко състояние, а трансцендентността, премахването на Космоса, абсолютната свобода. Огромна е разликата между философското значение на счупеното от Буда „яйце“ или на разрушения от архатите „покрив“ и архаичната символика на прехода от Земята към Небето посредством axis mundi или дупката за дим. Индийската философия, както и мистиката са предпочели измежду символите, които са можели да изразят онтологичното прекъсване и трансценденцията, именно първоначалния образ на разбиването на покрива. Надхвърлянето на човешкото състояние се предава образно чрез унищожаването на „къщата“, тоест на личния Космос, избран за живеене. Всяко „постоянно местоживеене“, където човек се е „настанил“, във философски план отговаря на поета екзистенциална ситуация. Образното разбиване на покрива означава, че е премахната всяка „ситуация“, че не е избрано настаняването в света, а абсолютната свобода, която според индийската мисъл включва унищожаването на всеки обусловен свят.
Не е нужно да се впускаме в дълги анализи относно стойностите, които един не-религиозен наш съвременник придава на своето тяло, на своята къща и на своята вселена, за да определим огромното разстояние, което го дели от хората, принадлежащи към примитивните и източни култури, за които току-що говорихме. Както жилището на модерния човек е загубило своите космологични стойности, така и неговото тяло е лишено от всякакво религиозно или духовно значение. Накратко можем да кажем, че за модерните хора, у които религиозността отсъства, космосът е станал непрозрачен, инертен, ням: не предава никакво послание, не носи никакъв „код“. Чувството за святост на Природата продължава да съществува и днес в Европа, най-вече сред селското население, защото при него е оцеляло християнството, изживяно като космическа литургия.
Що се отнася до християнството в индустриалните общества, особено сред интелектуалците, то отдавна е загубило космическите стойности, които е притежавало още в средновековието. Не че градското християнство обезателно е „деградирало“ или е „по-низше“, но религиозната чувствителност на градското население силно е обедняла. За християните, живеещи в модерен град, космическата литургия, тайнството на участието на Природата в христологичната драма са станали недостижими. Техният религиозен опит вече не е „отворен“ към Космоса, а строго частен опит; спасението е проблем между човека и неговия Бог; в най-добрия случай човек се чувства отговорен не само пред Бога, но и пред Историята. В отношенията човек—Бог—История обаче Космосът няма никакво място. Това ни кара да предполагаме, че дори според истинския християнин Светът вече не се възприема като творение на Бога.
Преминаването през тясната Врата
Това, което бе казано за символиката тяло—къща и антропокосмическите уподобявания, свързани с нея, далеч не може да изчерпи невероятното богатство на темата: просто трябваше да се ограничим с някои от многото и страни. „Къщата“ едновременно imago mundi и копие на човешкото тяло — играе значителна роля в ритуалите и митологиите. В някои култури (предисторически Китай, Етрурия и др.) погребалните урни имат формата на къща: те са с отвор отгоре, които позволява на душата на мъртвия да влиза и да излиза. Урната къща в известен смисъл се превръща в ново „тяло“ за покойния. Но митичният Прародител също е излязъл от къщичка с формата на калпак и пак в такава къща-урна-калпак нощем Слънцето се скрива, за да излезе сутринта. Следователно има структурна връзка между различните видове преминаване: от тъмнината Към светлината (Слънцето), от пред-съществуването на човешката раса към нейната поява (митичният Прародител), от Живота към Смъртта и към новото съществуване post mortem58 (душата).
Многократно подчертахме, че всяка форма на „Космос“ — Вселената, Храмът, къщата, човешкото тяло — притежава горен „отвор“. Сега можем по-добре да разберем значението на тази символика: отворът дава възможност за преминаване от един начин на съществуване в друг, от една екзистенциална ситуация в друга. Всяко космическо съществуване е предопределено за „преход“: човек преминава от пред-живота в живота и накрая в смъртта, както митичният Прародител е преминал от пред- съществуването в съществуването и Слънцето — от тъмнината в светлината. Трябва да се отбележи, че този тип „преминаване“ се вписва в една по-сложна система, чиито основни страни разгледахме, когато говорихме за Луната като архетип на космическото развитие, за растителността като символ на всеобщото обновление и най-вече за множеството начини на ритуално повтаряне на космогонията, тоест примерно преминаване от виртуално към формално. Уместно е да уточним, че всички ритуали и символики на „преминаването“ изразяват специфично схващане за човешкото съществуване: веднъж роден, човекът още не е завършен; трябва да се роди повторно, духовно; той става завършен човек, като преминава от несъвършено, ембрионално състояние към съвършеното състояние на възрастен. С една дума, може да се каже, че човешкото съществуване достига своята цялост чрез серия от ритуали за преминаване, всъщност последователни инициации.
По-нататък ще разгледаме смисъла и функцията на инициацията. Нека засега да се спрем върху символиката на „преминаването“, така както религиозният човек я разбира в своята позната среда и ежедневен живот: например въплътена в къщата му, в пътя, по който тръгва за работа, в мостовете, които преминава и т.н. Тази символика присъства в самата структура на жилището. Видяхме, че горният отвор означава посоката нагоре към Небето, желанието за трансцендентност. Прагът определя както границата между „вън“ и „вътре“, така и възможността за преминаване от една зона в друга (от профанното към сакралното; виж Първа глава). Но идеята за опасно преминаване се олицетворява най- вече от образите на моста и на тясната врата и поради тази причина те присъстват навсякъде в ритуалите за инициации и погребения. Инициацията, както смъртта, както мистичният екстаз, както абсолютното познание, както вярата в юдаизма и християнството, е равносилна на преминаване от един начин на съществуване в друг и предизвиква истинска онтологична промяна. За да подскажат това парадоксално преминаване (то винаги предполага прекъсване и трансцендентност), различните религиозни традиции многократно са използвали символиката на опасния Мост и тясната Врата. В иранската митология покойните поемат post mortem по Моста Синват: за праведните е широк девет хвърлея, но за нечестивите става тесен като „острието на бръснач“ (Денкарт, IX, XX, 3). Под моста Синват зее дълбоката бездна на Ада (Видеват, III, 7). По същия Мост преминават и мистиците по време на екстатичното си пътуване към Небето: оттам, например, се е изкачил като дух Арда Вираф.
Откровението на Свети Павел ни показва „тесен като косъм“ мост, който свързва нашия свят с Рая. Същия образ срещаме и при арабските писатели и мистици: мостът е „по-тесен от косъм“ и свързва Земята с небесните сфери и Рая. В християнските традиции грешниците, които не могат да го преминат, са запратени в Ада. Средновековните легенди говорят за „мост, скрит под водата“ и за мост сабя, по който героят (Ланселот) трябва да мине с боси нозе и голи ръце: мостът е „по-остър от коса“ и преодоляването му става
