Сакралното и профанното

представлява бегъл преглед на неизчерпаема тема.

Неизчерпаема, защото интересува не само религиоведа, етнолога, социолога, но и историка, психолога, философа. Познанието за поетите от религиозния човек ситуации, проникването в неговата духовна вселена в крайна сметка води до задълбочаване на общото познание за човека. Вярно е, че-повечето ситуации, приети от религиозния индивид от примитивните общества и архаичните цивилизации, отдавна са задминати от Историята. Но не са изчезнали безследно: те са допринесли за това, което сме днес, следователно са част от нашата собствена история.

Както неведнъж изтъкнахме, религиозният човек приема специфичен начин на съществуване в света и въпреки значителното многообразие от историко-религиозни форми, този специфичен начин винаги може да се открои. Какъвто и да е историческият контекст, в който е поставен homo reigiosus, той неизменно вярва, че съществува една абсолютна реалност, сакралното, която надхвърля този свят, но която се проявява в него, и по този начин го освещава и превръща в реален. Той вярва, че животът има свещен произход и че човешкото съществуване актуализира целия негов потенциал, доколкото е религиозно, тоест доколкото участва в реалността. Боговете са създали човека и Света, Героите на културата са завършили Сътворението, а историята на всички тези божествени и полубожествени дела е запазена в митовете. Възстановявайки сакралната история, подражавайки на божественото поведение, човекът се озовава и живее до боговете, тоест в реалното и значещото.

Лесно е да доловим онова, което отличава този начин на съществуване в света от съществуването на един не-религиозен човек. Най-напред не-религиозният отрича трансцендентността, приема относителността на „реалността“ и дори му се случва да се съмнява в смисъла на съществуването. В големите култури от миналото също е имало нерелигиозни хора и дори е възможно да са съществували на архаично ниво на култура, въпреки че за това все още липсват свидетелства. Но не-религиозният човек се разкрива напълно едва в модерните западни общества. Модерният не-религиозен индивид приема нова екзистенциална ситуация: той се припознава само като субект и фактор на Историята и отказва всякакво позоваване на трансцендентното. Иначе казано, не приема никакъв друг човешки модел освен този, който може да се разчете в различните исторически ситуации. Човек изгражда самия себе си, а успява да се изгради цялостно само когато десакрализира себе си и света. Свещеното е истинска пречка пред неговата свобода. Той ще стане самият себе си едва след като напълно се демистифицира. Ще е истински свободен в мига, когато убие и последния бог.

Тук не е мястото да обсъждаме тази философска позиция. Само ще отбележим, че в настоящия момент модерният не-религиозен човек поема едно трагично съществуване и че неговият екзистенциален избор не е лишен от величие. Но този не-религиозен човек произлиза от homo religiosus и независимо дали го желае, е негово творение, изградил се е вследствие на ситуациите, поети от предшествениците му. Накратко, той е резултат от процес на десакрализация. Както „Природата“ е продукт на постепенна секуларизация на Космоса, сътворен от Бога, така и светският човек е резултат на десакрализацията на човешкото съществуване. Но това означава, че не-религиозният човек се е изградил в противовес на своя предшественик, стремейки се да се „освободи“ от всякаква религиозност и свръхчовешко значение. Той се припознава само в рамките на „освобождаването“ и „пречистването“ от „суеверията“ на своите деди. С други думи, независимо дали го желае, профанният човек все още пази следи от поведението на религиозния, но очистени от религиозните значения. Каквото и да прави, той е наследник. Не може да премахне изцяло своето минало, защото е негов продукт. Изгражда се чрез множество отрицания и откази, ала все още бива спохождан от отхвърлените реалности. За да разполага със свой свят, е десакрализирал света, в който са живели прародителите му, но за да успее, се е наложило да възприеме поведение, противоположно на предходното, а усеща, че то, предходното, неизменно би могло, под една или друга форма, да се възстанови дълбоко в същността му.

Както вече казахме, не-религиозният човек в чист вид е по-скоро рядко явление, дори в най-десакрализираното модерно общество. Мнозинството от „не-религиозните“, без да го съзнават, все още се държат религиозно. Не става въпрос само за масата „суеверия“ и „табута“ на модерния човек, всички с магико-религиозна структура и произход. Но освен това модерният човек, който се чувства и претендира, че е не-религиозен, все още разполага с цяла една прикрита митология и множество деградирали ритуали. Както споменахме, празненствата около Нова година или настаняването в нова къща притежават, макар и светски променена, структурата на ритуал на обновление. Същото явление може да се забележи и при празнуването на сватба или раждане на дете, поемането на нова служба или обществено издигане и т.н.

Цяла книга би могло да се напише за митовете на модерния човек, за прикритите митологии в любимите му представления или книги. Киното — тази „фабрика за мечти“ — заема и използва постоянно митични модели: борбата между Героя и Чудовището, инициационните битки и изпитания, примерните фигури и образи („Младото момиче“, „Героят“, райският пейзаж, „Адът“ и т.н.). Дори четенето има митологична функция: не само защото замества разказването на митове в архаичните общества и устната литература, все още жива в някои селски общности в Европа, но най-вече защото дава възможност на модерния човек да „излезе от Времето“, което преди са правели митовете. Дали човек „убива“ времето с полицейски роман, или навлиза в чужда темпорална вселена, каквато представлява който и да е роман, четенето проектира модерния индивид извън неговото лично времетраене и го вписва в други ритми, кара го да живее в друга „история“.

Мнозинството от „не-религиозните“ всъщност не са освободени от религиозните поведения, от теологиите и митологиите. Понякога те са затънали в цял куп магико-религиозни факти, но видоизменени до карикатурност и поради това трудно разпознаваеми. Процесът на десакрализация на човешкото съществуване многократно е падал до хибридни форми на долнопробна магия и маймунска религия. Нямаме предвид многобройните „малки религии“, които гъмжат във всеки модерен град, псевдоокултните църкви, секти и школи, неоспиритуалистични или херметични, защото всички тези явления все още принадлежат към сферата на религиозността, дори и почти винаги да става въпрос за объркани аспекти на псевдоморфоза. Не намекваме също и за различните политически движения и обществени пророчества, чиято митологична структура и религиозен фанатизъм лесно могат да се забележат. Достатъчно е, за да дадем все пак един пример, да припомним митологичната структура на комунизма и неговата есхатологична69 насоченост. Маркс заема и продължава един от големите есхатологични митове на азиатско-средиземноморския свят: изкупителната роля на Праведника („избрания“, „миропомазания“, „невинния“, „пратеника“; в днешно време пролетариата), чиито страдания трябва да предизвикат промяна в онтологичния статус на света. И действително, безкласовото общество на Маркс, вследствие на което ще изчезнат историческите напрежения, произхожда направо от мита за Златния век, който според най- различни традиции характеризира началото и края на Историята. Маркс обогати този почитан в цялата месианска юдео-християнска идеология мит: от една страна, пророческата роля и сотериологичната функция, които придава на пролетариата; от друга, последната битка между Доброто и Злото, която лесно можем да съпоставим с апокалиптичния сблъсък между Христос и Антихриста, като решителната победа принадлежи на първия. Показателно е, че Маркс си приписва есхатологичната юдео-християнска надежда за абсолютен край на Историята; в това отношение той се разграничава от останалите историцизиращи философи (като Кроче и Ортега-и-Гасет), за които напреженията на Историята са единосъщни с човешкото състояние и никога не могат да бъдат напълно премахнати.

Но прикрити или изкривени религиозни поведения откриваме не само в „малките религии“ или политическите мистификации: срещаме ги също и в течения, които открито се обявяват за лаически, дори антирелигиозни. Така например в нудизма или в движенията за пълна сексуална свобода можем да разчетем следите от „носталгията по Рая“, желанието отново да се върне райското състояние отпреди падението, когато грехът не е съществувал и е нямало разрив между плътското блаженство и съзнанието.

Интересно е също да отбележим до каква степен инициационните сценарии са оцелели в множество действия и жестове на съвременния не-религиозен човек. Разбира се, ще оставим настрана ситуациите, в които, макар и в изменен вид, прозира определен тип инициация; например войната и, на първо място, индивидуалните битки (особено на пилотите) — подвизи, които съдържат „изпитания“, съотносими с тези на традиционните военни инициации, дори днес бойците да не си дават сметка за дълбокия смисъл на своите „изпитания“ и въобще да не се възползват от инициационния им принос. Но дори и определено модерните