Сакралното и профанното

техники, като психоанализата, все още пазят инициационната канава. Пациентът бива подканян да се спусне дълбоко в себе си, да преживее отново своето минало, отново да се сблъска с травмите си, а от формална гледна точка тази рискована операция напомня инициационните слизания в Ада, при злите духове, и битките с „чудовища“. Точно както подложеният на инициация трябвало да излезе победител от изпитанията, „да умре“ и „да възкръсне“, за да получи достъп до напълно съответстващо и отворено за духовните стойности съществуване, така и днешният, подложен на психоанализа, трябва да се сблъска със собственото си „безсъзнателно“, спохождано от зли духове и чудовища, за да намери отново здравето и психическата цялост, и света на културните стойности.

Но инициацията е толкова тясно свързана с начина на съществуване на хората, че значителен брой жестове и действия на модерния човек повтарят все още инициационни сценарии. „Борбата с живота“, „изпитанията“ и „трудностите“, които възпрепятстват дадено призвание или кариера, в известен смисъл преповтарят многократно инициационните изпитания: вследствие на „ударите“, които получава, на моралните или дори физически „страдания“ и „мъчения“, които изтърпява, младежът „изпитва“ себе си, опознава своите възможности, осъзнава силите си и в крайна сметка се изгражда като духовно зряла и съзидателна личност (разбира се, става въпрос за духовност, както тя се разбира в модерния свят). Защото всяко човешко съществуване се състои от серия изпитания, от повтаряния опит за „смъртта“ и „възкресението“. И затова в религиозен план съществуването се основава на инициацията; почти може да се каже, че в рамките на своето осъществяване човешкото съществуване е само по себе си инициация.

Накратко, мнозинството от „не-религиозните“ хора все още споделят псевдорелигии и деградирали митологии. Това въобще не трябва да ни учудва, след като светският човек произлиза от homo religiosus и не може да отмени собствената си история, тоест поведенията на своите религиозни прадеди, които са го изградили такъв, какъвто е днес. Още повече, че в голямата си част съществуването му се подхранва от импулси, произтичащи от най-дълбоките кътчета на същността му, от зоната, наречена безсъзнателно. Човек само рационален е просто абстракция; такъв изобщо не се среща в реалността. Всяко човешко същество е съвкупност от своята съзнателна дейност и ирационалните си опити. А съдържанието и структурата на безсъзнателното изненадващо напомнят митологичните образи и фигури. Далеч сме от мисълта, че митологиите са „продукт“ на безсъзнателното, защото самият начин на съществуване на мита се изразява в това, че той се разкрива като мит, че заявява, че нещо се е проявило като пример. Митът е „продукт“ на безсъзнателното дотолкова, доколкото можем да кажем, че „Мадам Бовари“ е „продукт“ на прелюбодеяние.

Въпреки това съдържанието и структурата на безсъзнателното са резултат от много стари екзистенциални ситуации, най-вече критични, и поради тази причина безсъзнателното притежава религиозна аура. Всяка екзистенциална криза отново поставя под въпрос реалността на Света и присъствието на човека в него: накратко, екзистенциалната криза е „религиозна“, защото на архаичните нива на култура битието се смесва със сакралното. Както видяхме, опитът за свещеното основава Света и дори най-елементарната религия е преди всичко онтология. С други думи, щом безсъзнателното е резултат на безбройните екзистенциални опити, то не може да не прилича на различните религиозни вселени. Понеже религията е примерният изход от всяка екзистенциална криза не само защото е безкрайно повторяема, а защото се смята, че е с трансцендентален произход и вследствие на това оценена като откровение от друг, отвъдчовешки свят. Религиозният изход не само разрешава кризата, но същевременно превръща съществуването в „отворено“ за стойности, които не са вече случайни, нито частни, като по този начин позволяват на човек да надмогне личните ситуации и в крайна сметка да достигне света на духа.

Тук не сме в състояние да разгледаме всички последствия от единството между съдържанието и структурите на безсъзнателното, от една страна, и религиозните стойности, от друга. Само споменахме за това, за да покажем до каква степен дори най-откровено не-религиозният все още споделя, дълбоко в същността си, религиозно ориентирано поведение. Но „частните митологии“ на модерния човек, мечтите, сънищата, фантазиите му и т.н. не успяват да се издигнат до онтологичното ниво на митовете, тъй като не са били изживени от тоталния човек и не превръщат частната ситуация в примерна. Така и страховете на модерния индивид, неговите онирически или въображаеми опити, макар и „религиозни“ от формална гледна точка, не участват, както при homo religiosus, във Weltanschauung и не създават поведение. Един пример ще ни позволи по-добре да схванем разликите между двете категории опити. Несъзнателната дейност на модерния човек не престава да му предлага безброй символи и всеки от тях му предава послание, изпълнява мисия, с цел да осигури психическото му равновесие или да го възстанови. Както видяхме, символът не само „отваря“ Света, но и помага на религиозния да достигне универсалното. Благодарение на символите човекът излиза от своята частна ситуация и се „отваря“ за общото и универсалното. Символите събуждат индивидуалния опит и го преобразуват в духовен акт, в метафизично възприемане на Света. В досег с дърво, символ на Дървото на Света и образ на космическия Живот, човекът от предмодерните общества е способен да достигне най- висша духовност: разбирайки символа, той успява да изживее универсалното. Религиозното виждане за Света и идеологията, която го изразява, му позволяват да оползотвори индивидуалния си опит, да го „отвори“ към универсалното. Образът на Дървото все още се среща често в мисловния акт на модерния не-религиозен човек: той представлява код за неговия вътрешен живот, за драмата, която се разиграва в безсъзнателното и която засяга целостта на психоменталния му мир, а оттам на цялото му съществуване. Но докато символът на Дървото не събуди пълното съзнание на човека, „отваряйки“ го към универсалното, не можем да кажем, че изцяло е изпълнил функцията си. Той само отчасти е „спасил“ човека от индивидуалната ситуация, позволявайки му например да скрие в дълбините някоя криза и временно да възвърне заплашеното си психическо равновесие, но не го е издигнал до духовността, не е успял да му разкрие една от структурите на реалното.

Този пример, струва ни се, е достатъчен, за да ни покаже до каква степен не-религиозният човек от модерните общества все още е подхранван и подпомаган от дейността на безсъзнателното, без при това да достига до чисто религиозен опит и виждане за света. Безсъзнателното му предлага разрешение за трудностите на собственото му съществуване и в това отношение изпълнява ролята на религия, защото преди да превърне едно съществуване в създател на ценности, религията осигурява неговата цялост. В известен смисъл може да се твърди, че при модерните, които се обявяват за не-религиозни, религията и митологията са се „потулили“ в мрака на безсъзнателното — новото означава също, че възможностите да се вмъкне религиозен опит за живота дремят дълбоко в самите тях. От юдео-християнска гледна точка би могло да се каже освен това, че не-религията е равносилна на ново „падение“ на човека: не-религиозният индивид е загубил способността да изживява съзнателно религията и следователно да я разбира и приема; но дълбоко в същността си все още пази спомен за нея, точно както след първото „падение“, макар и духовно заслепен, неговият предшественик, първият човек, Адам, е запазил достатъчно разум, за да може да открие видимите в Света следи от Бога. След първото „падение“ религиозността е била паднала до нивото на разкъсаното съзнание; след второто се е озовала още по-ниско, в дълбините на безсъзнателното: била е „забравена“. Дотук спират разсъжденията на изследователя на историята на религиите. Оттук започва проблематиката, присъща на философа, психолога и теолога.

КРАТКА БИБЛИОГРАФИЯ

Andersson, E., Contribution a l ethnographie des Kuta, Uppsala, 1953.

Bertling, C. T., Vierzahl, Kreuz und Mandata in Asien, Amsterdam, 1954.

Danielou, J., Bible et Liturgie, Paris, 1951.

Danielou, J., Sacramentum futuri, Paris, 1950.

Dieterich, A., Mutter Erde, Leipzig-Berlin, 1925.

Dumezil, G., Horace et les Curiaces, Paris, 1942.

Dumezil, G., Jupiter, Mars, Quirinus, Paris, 1941.

Dumezil, G., Les Dieux des Indo-Europeens, Paris, 1952.

Eliade, M., Aspects du Mythe, Paris, 1963.

Eliade, M., Images et Symboles, Paris, 1952.