Валпургиева нощ, или „Стъпките на Командора“ ((Трагедия в пет действия))

Е, ще имаш… И ще искаш да ги гарнираш по цепката с нещо багрено. Заповядай в градината ми — всичко е твое. „Презумпция флиртоза“, „Милиция стопанска, ненагледна“, „Гълфстрийм чечено-ингушки“! Два пъти орденоносната „Игумения непретенциозна“, най-хубавите й разновидности: „Капелмайстор Шуцман“, „Уши-нос-гърло“, „Неповяхващата Розмари“ и „Целувай ме дълго“. Пурпуровидните разновидности са безчет: „С любовта шега не бива“, „Плющете, бойни знамена“, "Крайцерът „Варяг“" и „Дръж циците“. А пък ако…

ВОВА

Ами синички имаш ли? Аз, като изляза в полето по росата, по големите празници — все за синички гледам…

СТАСИК

Как да нямам синички! Аз да нямам синички?! На — „Нособръкче одухотворено“, „Нособръкче цъфнато“, „Лигавчета синьокъдрички“, „Гутенморгенчета“! „О, Занзибар безпределен“ — и подвидовете му: „Лосиноостровниче“, „Яуза“, „Северянин“, „Сребърен скреж“, „Хау ду ю ду“, „Иди си без сълзи навек“… (При думите „без сълзи навек“ пак се вцепенява до прозореца, вдигнал юмрук вертикално в поздрав „рот фронт“).

Всички гледат носа на Вова. Коля пак протича, Вова нежно го бърше. Почти никой не забелязва как отговорникът Прохоров ту се втурва в стаята и поглежда часовника си_ — _единствено на него му е разрешено да носи часовник, — ту пак изхвърча навън. Музикалният съпровод е от тревожен по- тревожен.

КОЛЯ

То и есен си е хубаво на село… Нали, Вова?

ВОВА

Есен сме по-зле де, капе от тавана… Седиш на голия под, а отгоре кап-кап-кап-кап, а мишоците топуркат по пода: такър-такър, такър-такър, домъчнее ти сегиз-тогиз за някой, хванеш го, пъхнеш си го в пазвата да го постоплиш, да го поизсушиш. А насреща два портрета съм си окачил, и двамата ги обичам, само дето не знам кой ме гледа по-тъжно — Лермонтов като хусар или другарят Пелше7… Лермонтов — нали още съвсем млад, нищо не разбира — ми дума: „Иди в град Череповец, Вова, там ще ти дадат безплатни обуща.“ А аз му викам: „Защо ми са обуща? Череповец — ехее! — знаеш ли колко е далече! Ще получа обуща там, а после къде да ходя с тях? Не, не, добре съм си без обуща…“. Капят капките, а другарят Пелше тихичко ми реди: „Да не би ние да сме виновни за твоята мъка, Вова?“ — а аз му казвам: „Не, никой не е виновен за моята мъка.“ И тогаз пък зад стената току изпсува телето и иска нещо, моли ме, а аз не съм го хранил сто години и откъде се взе пък това теле? Ни кравица съм имал някога, ни нищо. Река да попитам Сергунчик, внучето — и него го отвял вятърът. И всички все ги отвява нанякъде… От вечерта съм турил една гаванка елдена каша под стълбите — за таралежчетата. Здрач пада. Току затропа гаванката — а, дошли са значи тарльовците, обискират… Листата се въртят във въздуха, повъртят се, па кацнат на пейката. И цветенцата всичките съм ги пресадил за през зимата… Пък вятърът все гони облаците, гони ги: на север — на североизток, на север — на североизток. Не знам да се връща някой. И отгоре все по-често: кап-кап-кап, и вятърът все по-силно духа: дърветата току заскърцат и заопадат, стоварват се и почиват — без съд и следствие. И птичките вземат, та хвъркнат като отрязани глави…

КОЛЯ

Ех, красота… Ами на село при вас как е — април пак ли е трийсет дни, или ви добавиха три?…

ВОВА

Бе не са още…

КОЛЯ

А трябва… Трябва да прибавят някой… У нас трябва да е по-голям, отколкото при ония… Те свирят на китара с пет струни, а ние си имаме наша, седемструнна… Байкал, Останкинската кула, Каспийското езеро… Щото сега виж колко обидно излиза и техният април е трийсет дни, и нашият трийсет. (Лигави се.)

Вова го бърше.

А пък да се равняваме по Европа, според мен — значи безнадеждно да изоставаме от нея… Ние естествено не искаме едностранни предимства за нас, но и никога няма да допуснем…

ПРОХОРОВ (нахълтва в стаята с озарено лице) Визитация! Визитация!

Но странно: вместо обикновеното „Стани!“ отговорникът заповядва нещо невероятно:

Легги веднага на пода! Всички! Мутри долу! Който върти очи насам-натам — гръмвам го с всички дула на Лепаж! Стас, стига с твоите „рот фронтове“! (Отива при него, но ръката на Стасик не излиза от състояние „Рот фронт“.) Добре, добре, само се обърни към стената, но пасаран, пасионарий! Венсеремос!

Гуревич влиза с кофата, тя е заметната с мокрия парцал. Оставя бърсалката да вратата. Отива до шкафчето си, бързо смъква парцала, вади от кофата огромна като дамаджана бутилка, поставя я на шкафчето и пак я завива въздиша дълбоко.

ГУРЕВИЧ Готово. Сега май вече победихме.

ДЛЬОХА (от вратата) Стани всички, поправи се! Визитацията свърши!

ПРОХОРОВ Всички в леглата. Забележете, психопати, визитациите стават все по-кратки. Значи скоро съвсем ще спрат. Ставайте, ставайте — и в леглата… Добре, добре… Ами какво правехте тук вие? — докато високосните хора на планетата ни постигнаха невъзможното, — какво правихте през това време вие, летаргични създания?

ВОВА

Стасик ни разказваше за цветенцата си… Сам си ги отглежда…

ПРОХОРОВ

Много важно! Цветята са вътре в нас. Съгласен ли си с мен, Гуревич — защо ни са цветята, които са отвън?

ГУРЕВИЧ После, после, Прохоров, първо бързо трябва да се заредя… И без това цветята отвътре ни са много: цистити в бъбреците, цирози в черния дроб, нашир и надлъж инфлуенци и ревматизми, миокарди в сърцето, абстиненции от главата до петите… Протуберанси в очите…

ПРОХОРОВ Налей си шейсет и пет грама, Гуревич, и бързо ги обръщай. После ще си говорим за цветенцата. Альоха!

АЛЬОХА Тук…

ПРОХОРОВ

Незабавно чаша студена вода. В куфара на Хохуля има лимони, вади ги…

АЛЬОХА Всичките ли?!

ПРОХОРОВ Всичките, мамка ти…

Гуревич налива една чаша и всъщност открива, Валпургиевата нощ. Мирише спирта, мръщи се страшно, гаврътва.

(В очакване на дозата си.) Лошо мислех за тебе Гуревич. За всички ваши мислех лошо: вие сте ни мъчили в газовите камери, изтребвали сте ни по ешафодите. Излезе, че нямало нищо подобно. Мислех си — човек трябва да се държи на дистанция от вас. Дистанция с погромни размери… Но ти си всъщност Алкивиад! — пардон, Алкивиад имахме вече, — ти си граф Калиостро! Ти си Канова, изваян от Казанова, или обратното, все тая. Ти си лъв! Вярно, че си Лев Исакович, но все пак си Лъв! Гней