ги изхранят. „Защото там няма духове на земята.“
Историкът се умисли. Животните ги бяха следвали стъпка по стъпка в този гибелен за душите път. Месеци след месеци в страдание. „Проклятие, споделено от всинца ни — волята да живеем.“ Съдбите им бяха решени, макар за тяхно щастие те да не го разбираха. „Но дори и това ще се промени в последния момент. И най-глупавото животно като че ли е способно да усети предстоящата си смърт. Гуглата дарява всяко живо същество със съзнание в самия край. Що за милост е това?“
— Конската кръв изгоряла в жилите до черно — промълви изведнъж Лъл.
Дюйкър кимна. Нямаше нужда да пита за кой кон му говори капитанът. „Понесе ги всички, такава кипнала ярост за живот, разкъсваше я отвътре.“ Подобни мисли го отвеждаха отвъд думите, в място, съставено само от болка.
— Казват — продължи Лъл, — че ръцете им вече са оцапани в черно. Белязани са завинаги.
„Също като мен.“ Мислеше за Нил и Недер, две деца, свили се сега като зародиш под чергилото на фургона, там, сред смълчаните си родственици. „Уикците знаят, че дарът на силата никога не е безплатен. Знаят достатъчно, за да не завиждат на избраните между тях, защото силата никога не е игра, също както не са игра бляскавите знамена, вдигнати за слава и богатство. Те не прикриват нищо в бляскави одежди и така всички виждаме онова, което не бихме искали да видим — че силата е жестока, корава е като желязо и кост и жадува да сее гибел.“
— Заразява ме мълчанието ти, старче — обади се Лъл.
Дюйкър можа само да кимне отново.
— Усещам вече в себе си нетърпение за Корболо Дом. Да се свършва вече. Вече не мога да виждам онова, което вижда Колтейн, историко.
— Не можеш ли? — попита Дюйкър и го погледна. — Сигурен ли си, че това, което вижда той, е различно от това, което виждаш ти, Лъл?
Ужасът по обезобразеното лице бавно се утаи.
— Боя се — продължи Дюйкър, — че мълчанието на Юмрука вече не говори за победа.
— Също като твоето усилващо се мълчание значи.
Историкът сви рамене. „Цял континент ни преследва. Не трябваше да сме живи толкова дълго. А аз не мога да отведа мислите си по-надалече от това и съм се вкопчил в тази единствена истина. Всички истории, които съм чел… пълни с интелектуална обсебеност от войната, с безкрайно прерисуване на карти, героични щурмове и съкрушителни поражения. Не сме нищо повече от късчета страдание сред река от болка. Дъх на Гуглата, старче, думите ти изтощават самия теб — защо ги налагаш на другите?“
— Трябва да престанем да мислим — промълви Лъл. — Отдавна сме преминали тази граница. Сега просто съществуваме. Погледни животните ей там. Ние сме също като тях. Ти и аз, същите сме. Тътрим се под слънцето, ръчкат ни все натам, към мястото на заколението ни.
Дюйкър поклати глава.
— Нашето проклятие е в това, че не можем да познаем благодатта на това да си без ум, капитане. Боя се, че там, накъдето гледаш, няма да намериш спасение.
— Не търся спасение — изръмжа Лъл. — Само как да мога да продължа да вървя.
Приближиха се до ротата на капитана. Сред пехотата на Седма изпъкваше група безразборно въоръжени и снаряжени мъже и жени, може би петдесетина. Всички лица се извърнаха с очакване към Лъл и Дюйкър.
— Време е да бъда пак капитан — измърмори под нос Лъл, толкова обезсърчено, че тонът му жегна сърцето на историка.
Един сержант подаде отсечена команда и дрипавата войнишка сбирщина направи жалко усилие да застане мирно. Лъл изгледа всички и бавно слезе от коня.
— Преди половин година вие коленичехте пред чистокръвни — почна капитанът. — Свеждахте очи и вкусът на прахта по подовете бе на езиците ви. Излагахте гърбовете си на камшиците и светът ви беше високи стени и мръсни коптори, в които се любехте и раждахте деца, които ги чакаше същото бъдеще. Преди половин година нямаше да похарча и един калаен джакат за цялата ви сган. — Замълча и кимна на сержанта си.
Войници на Седма пристъпиха напред, всеки понесъл сгъната униформа. Униформите бяха избелели, зацапани и закърпени там, където оръжието беше разкъсало плата. Върху всеки вързоп лежеше железен войнишки знак. Дюйкър се наведе от седлото, за да огледа един от тях по-отблизо — беше кръгъл и в центъра имаше глава на псе браничар — не озъбено, просто гледащо напред изпод изпъкналото си чело.
Нещо се сгърчи вътре в него и той едва успя да му устои.
— Снощи — продължи капитан Лъл — при Колтейн дойдоха представители на Съвета на благородниците. Мъкнеха на гърбовете си сандък със злато и сребърни джакати. Знатните, изглежда, са се уморили да си готвят собствената си храна, да кърпят собствените си дрехи… да бичуват собствените си задници…
В друг момент такъв коментар щеше да предизвика мрачни погледи и ръмжене — поредната храчка в лицето към търпените цял живот. Но доскорошните слуги се разсмяха. „Щуротиите от времето, когато са били деца. Вече не са деца.“
Лъл изчака, докато смехът заглъхне.
— Юмрукът не отговори нищо. Юмрукът им обърна гръб. Юмрукът знае как се цени доблестта… — Капитанът замълча, раздраното му лице бавно се намръщи. — Идва време, когато един живот не може вече да се купи с пари, и пресече ли се тази граница, връщане няма. Вие вече сте войници. Войници на Седма. Всеки от вас ще се включи в редовен взвод в моята пехота, за да застане редом до своите другари войници — и на никой от тях не му пука какви сте били преди. — Обърна се рязко към сержанта. — Зачислете тези войници, сержант.
Дюйкър изгледа ритуала в пълно мълчание — всяко връчване на униформа, щом поредният мъж или жена пристъпеше напред. Нямаше нищо преиграно, нищо пресилено. Изрядният професионализъм носеше своята собствена тежест и сцената беше загърната от дълбока тишина. Историкът виждаше четиридесетгодишни новобранци, но всичко си беше на мястото. Десетилетията тежък труд и чистката на двете битки бяха събрали най-упоритите в оцеляването.
„Ще стоят в строя. И ще стоят добре.“
— Като слуги — изръмжа му тихо Лъл, — може да са оцелявали, като са ги продавали на други семейства. Сега, с мечове в ръцете, ще умрат. Чуваш ли тази тишина, Дюйкър? Знаеш ли какво значи тя? Мисля, че знаеш много добре.
„На всичко, което вършим, Гуглата се усмихва.“
— Напиши за това, старче.
Дюйкър погледна капитана. Видя един прекършен човек.
При хълма Гелор ефрейтор Лист беше скочил в изкопа, за да избегне дъжда от стрели. Дясното му стъпало се беше нанизало на върха на копие, забило се в пръстта. Железният връх беше пробил подметката, а после и възглавничката зад палеца.
Малка рана, най-обикновен лош късмет, но от бойните рани най-голям страх предизвикваха пробивните, защото разнасяха треска, която водеше до болезнена смърт.
Уикските конегледачки имаха опит в лекуването на такива наранявания, но запасите им от прахове и билки отдавна бяха привършили и им оставаше само един цяр — изгаряне на раната, а изгарянето трябваше да е дълбоко. В часовете след битката при хребета Гелор въздухът вонеше на изгорели косми и ужасната, сладникаво замайваща миризма на печено месо.
Дюйкър завари Лист да куцука в кръг — на отслабналото му, покрито с пот лице бе изписана решимост. Щом историкът се приближи, младежът вдигна глава.
— Мога вече да яздя, сър, макар и не повече от час наведнъж. Кракът изтръпва и тогава инфекцията може да се върне — поне така ми казаха.
Преди четири дни историкът беше вървял до носилката на Лист — гледаше младия човек и бе сигурен, че ще умре. Някаква притеснена уикска конярка бързо беше прегледала ефрейтора още по време на прехода. Дюйкър беше забелязал мрачното изражение, утаило се в набръчканото й лице, докато пръстите й
