Фелисин повдигна вежда.
— Или предпочитате да вървим в буря? Да оставим богинята да почака още малко, преди да се разгневи отново, Леоман.
Забеляза как отново я огледа преценяващо, с появилия се за миг в очите му блясък на колебание, но остана доволен. След миг сведе глава.
— Фелисин — изсъска до нея Хеборик, — имаш ли си представа…
— По-добре от теб, старче. Млъкни.
— Може би пътищата ни трябва вече да се разделят…
Тя рязко се извърна към него.
— Не. Мисля, че ще ми трябваш, Хеборик.
Отвърна й с горчива усмивка.
— Като въплътената ти съвест ли, дете? Лош избор.
„Да, лош. И толкова по-добре.“
Древната пътека пазеше следи от някогашен път, минаващ покрай хребет, който лъкатушеше като змийски гръбнак към далечно скалисто плато. Там, където вятърът беше изстъргал песъчливата земя, като кости се показваха каменни плочи. Пътеката беше осеяна с гледжосани в червено глинени чирепи, които пращяха под краката им.
Тоблакаят вървеше на петстотин крачки пред тях, за да разузнава, невидим сред ръждивочервената мъгла, а Леоман водеше с отмерена крачка Фелисин и Хеборик и рядко проговаряше. Беше ужасно измършавял и стъпваше толкова безшумно, че Фелисин беше започнала да си въобразява, че не е нищо повече от привидение. Макар и сляп, Хеборик зад нея също крачеше съвсем уверено, без да залита и да се препъва.
Погледна през рамо и видя, че се усмихва.
— Какво ти е толкова смешно?
— Пътят е претъпкан, момиче.
— Същите призраци като в погребания град?
Той поклати глава.
— Не толкова стари. Тези тук са спомени от епоха, последвала Първата империя.
При тези думи Леоман спря и се обърна.
Хеборик се усмихна широко.
— О, да. Рараку ми показва тайните си.
— Защо?
Бившият жрец сви рамене.
Фелисин изгледа пустинния воин.
— Това изнервя ли те, Леоман? — „Защото би трябвало.“
Очите му, черни и изпълнени с одобрение, се спряха на нея.
— Какъв ти е този човек?
„Не знам.“
— Моят спътник. Моят историк. Изключително ценен, след като Рараку ще бъде моят дом.
— Той не може да има тайните на Рараку. Той ги граби като някой чужд нашественик. Ако жадуваш за тайните на Рараку, вгледай се в себе си.
Тя за малко не отвърна със смях, ала осъзна, че горчивината му щеше да изплаши самата нея.
Продължиха напред. Утринната горещина се усили, небето се превърна в златист огън. Тоблакаят ги чакаше на едно място, където основата на пътя беше пропаднала и в земята зееха широки черни ями. От една от тях струеше вода.
— Акведукт, под пътя — каза Хеборик. — Някога е текъл като порой.
Фелисин забеляза как тоблакаят се намръщи.
Леоман събра меховете и се спусна в ямата.
Хеборик седна да отдъхне. След малко килна глава.
— Прощавай, че се наложи да ни изчакаш, тоблакай с тайното име, макар да ми се струва, че бездруго ти е трудно да извадиш главата си от гърлото на онази пещера.
Едрият дивак изръмжа и се озъби.
— Събирам амулети от хората, които убивам. Връзвам ги на колана си. Някой ден ще имам и твоя.
— Има предвид ушите ти, Хеборик — каза Фелисин.
— О, знам, момиче — въздъхна бившият жрец. — Изтерзани духове се гърчат в сянката на този кучи син — всеки мъж, всяка жена и дете, които е убил. Кажи ми, тоблакай, молиха ли те онези деца да ги оставиш да живеят? Плачеха ли, викаха ли майките си?
— Не повече от възрастните — отвърна великанът, но Фелисин забеляза, че е пребледнял, макар да долавяше, че го измъчват не убийствата на деца. Не, в думите на Хеборик се криеше нещо друго.
„Изтерзани духове. Измъчван е от призраците на онези, които е избил. Прости ми, тоблакай, но не мога да изпитам жал към теб.“
— Тази земя не ти е отечество, тоблакай — каза Хеборик. — Съблазънта за клане ли те повика тук? Откъде изпълзя, кучи сине?
— Казах ти всичко, което трябва да ти кажа. Следващия път, когато ти проговоря, ще бъде, когато те убия.
Леоман се появи от ямата, с полепнала по вързаната му на плитка коса паяжина и с издутите мехове на гърба.
— Никого няма да убиваш, докато аз не ти кажа — изръмжа той на тоблакая, след което погледна с яд Хеборик. — А все още не съм ти го казал.
Изражението на великана говореше за безкрайно търпение, съчетано с непоклатима увереност. Той се изправи, взе един от меховете от Леоман и тръгна по пътя.
Незрящите очи на Хеборик се вторачиха в гърба му.
— Дървото на това оръжие е подгизнало от кръв. Не вярвам, че може да спи спокойно нощем.
— Той почти не спи — промърмори Леоман. — А ти престани да му вадиш душата.
— Не си виждал призраците на децата, вкопчили се в петите му, Леоман — с гримаса отвърна бившият жрец. — Но ще се постарая да държа устата си затворена.
— Племето му не прави голяма разлика между деца и възрастни — отвърна Леоман. — Имаш род и всички извън него са врагът. Е, стига приказки.
След стотина крачки пътят изведнъж се разшири и ги изведе на платото. От двете му страни се точеха редици продълговати гърбици печена червеникава глина, всяка висока седем стъпки и три стъпки на ширина. Въпреки увисналата във въздуха прах Фелисин видя, че редиците, по няколко десетки в дълбочина, обкръжават цялото плато — плътен кръг около простиращите се пред тях руини на древен град.
Каменната настилка тук беше напълно оголена и образуваше широк булевард, продължаващ в права линия към някогашна величествена порта, порутена от столетията вятър — както и целият град зад нея.
— Бавна смърт — прошепна Хеборик.
Тоблакаят вече минаваше през портата.
— Трябва да стигнем до другия край, до пристанището — каза Леоман. — Там ще намерим скрит бивак. И склад с провизии… ако не са вече плячкосани.
Главната градска улица беше покрита с мозайка от потрошена глина — гледжосани сиви, черни и кафяви чирепи.
— Ще се сетя за това — каза Фелисин — следващия път, когато, без да искам, счупя някое гърне.
Хеборик изсумтя.
— Познавам схолари, които твърдят, че могат да опишат цели мъртви култури, проучвайки боклук като този.
— Животът им сигурно е страшно възбуждащ — подкачи го Фелисин.
— Де да можех да заменя моя с техния.
— Шегуваш се, Хеборик.
