Леоман се наведе на стъпалата, за да огледа следите от звяра, водещи нагоре към града. След дълго мълчание погледна тоблакая.
— Ако държиш да хванеш точно тоя, ще трябва да идеш сам.
Великанът се озъби.
— Бездруго не ща някой да ми се плете в краката — отвърна той, смъкна от гърба си меха с вода и походното одеяло и ги пусна на земята. Измъкна дървения меч от ножницата и го стисна в огромната си лапа.
Хеборик, облегнат на каменната стена, изсумтя.
— Решил си да убиеш тоя соултейкън? Ако всички от твоя род са толкова глупави, племето ти май е на привършване. Е, аз поне няма да скърбя за смъртта ти.
Тоблакаят спази клетвата си да не му проговаря, но се усмихна широко и се обърна към Леоман.
— Аз съм мъстта на Рараку срещу такива натрапници.
— Щом е така, отмъсти за ближните ми — отвърна пустинният воин.
Тоблакаят тръгна — взимаше по три стъпала наведнъж. Най-горе спря да огледа дирите, след което продължи и се скри от погледите им.
— Соултейкън ще го убие — каза Хеборик.
Леоман сви рамене.
— Може би. Ша’ик обаче видя далече напред в бъдещето му…
— И какво видя? — попита Фелисин.
— Не пожела да го каже. Но я беше… ужасило.
— Пророчицата на Апокалипсиса е била ужасена? — Фелисин погледна Хеборик. Лицето на бившия жрец се беше изопнало, сякаш току-що беше чул потвърждение на нещо, което самият той беше съзрял в бъдещето. — Леоман, разкажи ми за други нейни видения.
Той беше започнал да влачи телата на съплеменниците си в единия край на бивака. Като чу въпроса й, спря и я погледна през рамо.
— Когато отвориш Свещената книга, те ще те навестят. Това е дар на Дрижна… наред с други.
— Очакваш да мина през този ритуал, преди да сме стигнали в стана.
— Длъжна си. Ритуалът е доказателството, че наистина си преродената Ша’ик.
Хеборик изсумтя.
— И какво по-точно означава това?
— Ако е лъжлива, ритуалът ще я унищожи.
Древният остров се издигаше в огромна гърбица с плоско било над сухата глинеста низина. Малко по- навътре от някогашната брегова ивица стърчаха посивели вкаменени издатини от подпорните стълбове на кейове, наред с купищата останки от обичайната смет, изхвърляна от корабите. Вдлъбнатините по тинестото някога дъно на залива лъщяха от утаените пластове рибешки люспи.
Присвит до Фидлър, Маппо гледаше катерещия се по порутената крайморска стена Икариум. Крокъс стоеше точно зад него, близо до вързаните коне. След последното им ядене младежът беше потънал в странно мълчание, в движенията му се долавяше известна пестеливост, сякаш сам се беше оковал в клетвата си за търпение. И като че ли несъзнателно, беше започнал да подражава на Икариум, в реч и в жестове. Когато за пръв път забеляза това, Маппо нито го досмеша, нито остана недоволен. Присъствието на джага винаги беше завладяващо, още повече че се държеше искрено, без никакви преструвки и превземки.
„Все пак по-добре щеше да е ако Крокъс се вглеждаше във Фидлър. Този войник посвоему е истинско чудо.“
— Икариум се катери така, сякаш знае къде отива — подхвърли сапьорът.
— И аз стигнах до това заключение — унило отвърна Маппо.
— Бил ли си тук преди?
— Не съм, Фидлър. Но Икариум… е, той е обикалял по тази земя преди много време.
— Като е било толкова отдавна, как е разбрал, че е бил тук?
Треллът поклати глава. Не би трябвало да е разбрал. „Никога досега не се беше случвало. Да не би да рухнаха онези благословени прегради? Кралице на сънищата, върни на Икариум блаженото незнание. Моля те…“
— Я да идем при него — каза Фидлър и бавно се надигна.
— Аз не бих…
— Както искаш — отвърна войникът и тръгна след джага, който вече се беше скрил сред обраслите с тръни руини на града отвъд крайморската стена. След малко Крокъс също закрачи след сапьора.
Треллът помръкна. „Изглежда, вече остарявам, щом се оставям така на страха.“ Въздъхна, надигна се и пое след двамата.
Склонът, натрупан в основата на стената, поддаваше под краката им — коварна грамада от потрошено дърво, парчета мазилка и чирепи. Някъде по средата Фидлър изсумтя, спря и измъкна къс посивяло дърво.
— Да помисля… Всичкото това дърво е станало на камък.
— Вкаменяване — каза Крокъс. — Чичо ми веднъж ми описа процеса. Но би трябвало да отнеме десетки хиляди години.
— Е, някой Върховен маг на Лабиринта на Д’рисс може да ти го направи, докато мигнеш.
Маппо се наведе и вдигна един чиреп. Не много по-дебел от яйчена черупка, небесносин и много твърд. На повърхността, със зелено очертание и запълнена с черно, се виждаше изрисувана фигура. Изображението беше грубо и стилизирано, но фигурата несъмнено беше човешка. Огледа го и го пусна.
— Този град е бил мъртъв, преди морето да изсъхне — заяви Фидлър и продължи да се катери.
— Как разбра? — подвикна му отдолу Крокъс.
— Защото всичко е отмито от водата, момче. Вълни са съборили тази морска стена. Век след век. Отраснал съм в пристанищен град все пак. Виждал съм какво може да направи водата. Императорът беше наредил да се пресуши Малазкият залив, преди да се построят имперските пристани — показаха се стари вълноломи и така нататък. — Стигна горе и спря да си поеме дъх. — Всички видяха, че Малаз е по-стар, отколкото някой може да си представи.
— И че оттогава морското равнище се е вдигнало — подхвърли Маппо.
— Да.
Щом стигнаха горе, градът се разстла пред очите им. Макар руините да бяха почти заличени от времето, личеше, че е унищожен умишлено. Всяка постройка беше съборена почти до основи — дело на опустошителна сила и ярост. Трънливи храсти запълваха всяко останало открито пространство, а ниските чворести дървета се бяха впили в каменните отломки.
Късове от мраморни статуи лежаха пръснати навсякъде, все в онзи суров стил, който Маппо беше видял върху чирепа. Треллът започна да долавя нещо познато в начина, по който бяха изобразени тези човешки фигури.
„Легенда, разказвана на Джаг Одан… приказка, разправяна от старците в моето племе…“
Икариум не се виждаше никакъв.
— Сега накъде? — попита Фидлър.
Тънък вопъл прониза ума му и по тъмната му кожа изби пот. Маппо пристъпи напред.
— Надуши нещо, а?
Едва чу въпроса на сапьора.
От това, което беше останало, трудно можеше да се различи планът на града, но Маппо тръгна по картата, която беше в ума му, изписана от спомена за легендата, от ритъма й, от точното му отмерване, когато я редяха на грубоватата, кънтяща архаична реч на трелл. Народът, непритежаващ писмо, използваше устното слово с невероятно съвършенство. Думите се превръщаха в числа, числата — в кодове, кодовете — във формули. Думите съдържаха тайни карти, измерваха разстояния, описваха плана на смъртни умове, истории, градове, континенти и Лабиринти.
Племето, което Маппо беше приел за свое, през всичките онези столетия бе предпочело да се върне към древните обичаи, отхвърляйки промените, засегнали народа на трелл. Стареите бяха показали на Маппо и
