— Нима? Кълна се в бивните на Финир, момиче, не си падам много по приключенията…
— В началото може би не, но тогава беше прекършен. Натрошен. Като тези грънци тука.
— Признавам, че сравнението ти е точно, Фелисин.
— Не може да бъдеш възстановен, ако първо не си пречупен.
— Забелязвам, че напоследък си се настроила много философски.
„Повече, отколкото забелязваш.“
— Кажи ми, че не си разбрал никакви истини, Хеборик.
Той изсумтя.
— О, да, разбрах една. Че истини няма. След години ще го разбереш сама, когато сянката на Гуглата се просне на пътя ти.
— Има истини — намеси се Леоман пред тях, без да се спира или обръща. — Рараку. Дрижна. Вихърът и Апокалипсисът. Оръжието в ръката ти, течащата кръв.
— Не ти причини пътуването ни, Леоман — изръмжа Хеборик.
— Вашето пътуване е прерождение — както каза тя — и затова е имало болка. Само глупци биха очаквали нещо друго.
Старецът не отвърна.
Вървяха през гробовната тишина на града. Основите и ниските зидове, останали от вътрешните стени, очертаваха плановете на постройките от двете им страни. В разположението на булевардите и уличките се забелязваше прецизно геометрично планиране — полукръгли концентрични дъги с плоската страна на самото пристанище. Отпред се виждаха останки от голяма дворцова сграда; масивните камъни в центъра бяха устояли в по-голяма степен на многовековната ерозия.
Фелисин се озърна към Хеборик.
— Още ли те измъчват духове?
— Чак измъчен не съм, момиче. Тук не се е развихряла голяма жестокост. Само тъга, а дори и тя е била само подмолна. Градовете умират; градовете подражават на цикъла, присъщ на всяко живо същество: раждане, бурна младост, зрялост, старост, а накрая… прах и чирепи. През последното столетие на този град морето вече се е отдръпвало, а в същото време се е появило някакво ново влияние, чуждо. Имало е период на възраждане — доказателството за него ще видим по-нататък, в пристанището — но той продължил много кратко. — Помълча десетина крачки. — Знаеш ли, Фелисин, започвам като че ли да разбирам нещо за живота на асцендентите. Да живееш стотици, а после — хиляди години. Да бъдеш свидетел на това процъфтяване и на целия му суетен блясък… ах, чудно ли е тогава, че сърцата им стават толкова корави и студени?
— Това пътешествие те доведе по-близо до твоя бог, Хеборик.
Думите й го стъписаха и той се умълча.
Щом излязоха на пристанището, Фелисин видя за какво беше намекнал Хеборик. Някогашният залив беше пресъхнал, покрит с утаена сол, но беше прорязан от четири циклопски канала, които се изпъваха напред и чезнеха в мъглите. Всеки канал беше широк колкото три градски улици и почти толкова дълбок.
— Последните кораби са отплавали по тези канали — заговори Хеборик до нея. — Най-тежките транспортни съдове са засядали в дъната на далечните устия и са можели да продължат само като изчакат върха на прилива. Останали са няколко хиляди граждани, докато не пресъхнали акведуктите. Това е една история на Рараку, но уви, не единствената, а другите са много по-жестоки и кървави. И все пак се чудя, коя от тях е по-трагичната?
— Хабиш си мислите по минало… — намеси се Леоман, но бе прекъснат от вика на тоблакая. Гигантът се беше появил до входа на един от каналите. Пустинният воин млъкна и тръгна към приятеля си.
Фелисин понечи да го последва, но Хеборик хвана ръката й с щипещия, хладен допир на невидимата си длан. Изчака, докато Леоман се отдалечи достатъчно, за да не може да ги чуе, и каза:
— Имам страхове, момиче…
— Не съм изненадана — прекъсна го тя. — Тоблакаят иска да те убие.
— Не става дума за тоя глупак. Имам предвид Леоман.
— Той е бил телохранител на Ша’ик. Ако ще се превръщам в нея, нямам причини да се съмнявам във верността му, Хеборик. Единственото ми притеснение е, че двамата с тоблакая не са успели да опазят Ша’ик първия път.
— Леоман изобщо не е фанатик — каза бившият жрец. — О, той може много добре да издава подходящите звуци, за да те накара да повярваш в противното, но у него има някакво двуличие. И за миг не мога да повярвам, че мисли, че ти наистина си преродената Ша’ик. Простият факт е, че въстанието има нужда от фигурантка — млада, силна, а не онази изнемощяла старица, каквато трябва да е била Ша’ик — дъх на Гуглата, тя е била сила в тази пустиня преди двайсет и пет години. Човек спокойно може да допусне възможността тези двама телохранители да не са се потили много в усилието си да я опазят.
Тя го погледна. Завихрените шарки на татуировката почти се бяха втвърдили по обруленото му жабешко лице. Очите му бяха зачервени и обкръжени от засъхнала слуз, гледците им бяха покрити със сива патина.
— В такъв случай мога също така да заключа, че този път ще имат много повече основание да се стараят.
— Стига да играеш тяхната игра. Играта на Леоман, за да бъда по-точен. Той е този, който ще говори за теб пред войската и стана — ако има повод, ще намекне за съмнения и те ще те разкъсат…
— Не се боя от Леоман — прекъсна го Фелисин. — Разбирам от мъже като него, Хеборик.
Устните му се стиснаха в тънка усмивка. Тя издърпа ръката си от чудодейната хватка на невидимата длан и закрачи.
— В сравнение с Леоман Бенет беше невръстно дете — засъска зад нея Хеборик. — Той беше уличен главорез, негодяй, тиранин за шепа окаяници. Всеки може да се перчи с големи амбиции, колкото и жалко да е положението му, Фелисин. Ти не само си се вкопчила в спомена за Бенет — вкопчила си се в онова, което той излъчваше, а то не беше нищо повече от заблуда…
Тя се обърна с яд, разтреперана.
— Нищо не знаеш! Мислиш си, че се страхувам какво може да ми направи някой мъж? Който и да е? Въобразяваш си, че можеш да четеш мислите ми, да знаеш какво изпитвам? Ти си наистина нагъл кучи син, Хеборик…
Смехът му я зашлеви като шамар и тя млъкна стъписана.
— Мило дете. Искаш да ме държиш до себе си. Като какво? Украшение? Вдъхваща ужас любопитна вещ? Би ли изгорила езика ми, за да отива мълчанието на слепотата ми? Значи съм тук, за да те развеселявам, дори когато ме обвиняваш в наглост. О, колко мило, наистина…
— Млъкни, Хеборик — каза уморено Фелисин. — Ако някой ден започнем да се разбираме, то ще е без думи. На кого са му нужни мечове, щом двамата с теб си имаме езиците? Хайде да си ги приберем в ножниците и да приключим.
Той килна глава.
— Един последен въпрос тогава. Защо искаш да остана с теб, Фелисин?
Тя се поколеба, преди да му отвърне, зачудена как ли ще приеме точно тази истина. „Е, това все пак е нещо. Доскоро щеше да ми е все едно.“
— Защото за теб това означава да оцелееш, Хеборик. Предлагам ти го… заради Баудин.
Все така килнал глава, бившият жрец бавно отри потта от челото си със сакатата си ръка.
— Може би наистина тепърва ни предстои да се разберем.
Каналът започваше с редица широки каменни стъпала, над сто. В основата, на някогашното морско дъно, беше издигната по-нова каменна стена, над която можеше да се разпъва платнен навес. Каменен кръг обграждаше зацапаното с пепел огнище наблизо, а грамадата, покривала доскоро склада с провизии, беше съборена и изтърбушена.
Поводът за вика на тоблакая бяха седемте полуизядени трупа, разхвърляни из бивака, всички покрити с рояци тлъсти мухи. Кръвта по ситния бял пясък беше само отпреди няколко часа и все още лепнеше. Мъгливият въздух вонеше от изкормените, гниещи вътрешности.
