на останалите всичко, което бе застрашено да се забрави, силата, съдържаща се в разказването на истории, ритуала на разгръщането на паметта.
Маппо знаеше къде е отишъл Икариум. Знаеше какво ще намери джагът. Сърцето му вече биеше лудо в гърдите му, крачките му се бяха ускорили, когато се изкачи върху грамадата отломки, през трънливите храсти, издраскали дори и неговата корава кожа.
„Седем главни булеварда във всеки град на Първата империя. Небесните духове съзерцават отгоре свещеното число, седем опашки на скорпиони, седем жила срещу пясъчния кръг. За всеки, който би поднесъл жертвен дар на Седемте святи, погледни пясъчния кръг.“
Фидлър извика някъде зад него, но треллът не му отвърна. Беше намерил един от лъкатушещите булеварди и крачеше към центъра.
Седемте скорпионски трона някога се бяха извисявали над площада, всеки с височина от седемдесет и седем разтега. Всички бяха порутени… „От ударите на меч, от несъкрушимо оръжие, в ръце, заредени с неописуема ярост.“
Почти нищо не беше останало от даровете и приношенията, струпани някога върху пясъчния кръг, с едно изключение, пред което стоеше сега Икариум. Вкочанен, джагът беше вдигнал глава, за да обхване погледът му огромното, издигащо се пред него съоръжение.
По железните части не се виждаше и едно петънце от ръжда и те щяха да продължават да се движат в ритъм, неуловим за смъртни очи. Огромният диск над цялото съоръжение стоеше под ъгъл, мраморната му повърхност бе покрита с врязани символи. Извърнат беше към слънцето, въпреки че огненото му кълбо едва прозираше през златистата мъгла.
Маппо бавно закрачи към Икариум и спря на две крачки зад него.
Джагът усети появата му, защото заговори.
— Как е възможно това, приятелю?
Беше глас на объркано дете и се заби като жило в сърцето на трелла.
— Виждаш ли, това е мое — продължи джагът. — Мой… дар. Или така поне успявам да разчета на това древно писмо на Омтоуз. Нещо повече, отбелязал съм — много точно — сезона и годината на построяването му. И виж как се е извърнал дискът, тъй че да мога да видя омтоузкото съответствие за тази година… което ми позволява да изчисля…
Гласът му заглъхна.
Маппо се сви в себе си, неспособен да проговори, неспособен да мисли дори. Болка и страх го изпълниха дотолкова, че и той също се почувства като дете, изправено пред кошмар.
— Кажи ми, Маппо — продължи след дълга пауза Икариум, — защо рушителите на този град не са разрушили и това нещо? Вярно, то е заредено с магия, а тя го прави несъкрушимо за разрухата на времето… но така е било и с тези седем трона… същото е било и с много други дарове в този кръг. Всички направени неща могат да се строшат, в края на краищата. Защо, Маппо?
Треллът се молеше дано приятелят му да не се обърне, дано да не види лицето му, очите му. „Най- ужасният детски страх, самото лице на кошмара — майка, баща, цялата любов е изтръгната и заменена с хладна съсредоточеност или със сляпо пренебрежение, със самата липса на обич… и детето се пробужда с писък…“
„Не се обръщай, Икариум, няма да понеса да видя лицето ти.“
— Сигурно съм сбъркал — каза Икариум все с този кротък, невинен тон. Маппо чу стъпките на Фидлър и Крокъс зад себе си. Нещо във въздуха ги накара да затихнат, спря ги. — Грешка в пресмятането, или съм се подвел нещо в разчитането. Езикът на Омтоуз е древен, съвсем смътно се е съхранил в паметта ми — навярно е бил смътен още тогава, когато съм го построил. Знанието, което сякаш съм съхранил, ми се струва… точно, но не съм съвършен, нали? Увереността ми може да е плод на самозаблуда.
„Да, Икариум. Не си съвършен.“
— Според изчисленията ми са изтекли деветдесет и четири хиляди години, откакто за последен път съм стоял тук, Маппо. Деветдесет и четири хиляди. Тук би трябвало да има някаква грешка. Нито една руина не би могла да оцелее толкова дълго, нали?
Маппо неволно сви рамене. „Откъде бихме могли да знаем може ли, или не?“
— Вложената магия навярно.
„Навярно.“
— Чудя се, кой ли е разрушил този град?
„Самият ти, Икариум. Но дори в сляпата си ярост част от теб разпозна онова, което сам си построил, и го остави непокътнато.“
— Които и да са били, притежавали са огромна сила — продължи джагът. — Т’лан Имасс са дошли тук, опитали са се да прогонят врага — стар съюз между жителите на този град и Мълчаливата орда. Пръснатите им кости лежат заровени в пясъка под нас. С хиляди. Що за сила е могла да постигне това, Маппо? Не са Джагът, дори при най-големия им възход, преди хиляда хилядолетия. А и К’Чаин Че’Малле са изчезнали още по-рано. Не го разбирам това, приятелю.
Една мазолеста ръка падна на рамото на Маппо, стисна го силно за миг, след което се отдръпна и Фидлър го подмина.
— За мен отговорът е съвсем ясен — промълви войникът, спрял се до джага. — Сила на асцендент. Гневът на бог или на богиня е развихрил това опустошение. Колко сказания си слушал за древни империи, стигнали твърде далеч в гордостта си? Кои са били Седемте святи преди всичко? Които и да са били, тук те са били почитани, в този град, а несъмнено и в градовете, негови побратими из цяла Рараку. Седем трона — виж гнева, който се и изсипал над всеки от тях. На мен ми изглежда… лично. Тук е изплющяла ръката на бог или на богиня, Икариум — но който и да е бил, след това се е отдръпнал от смъртните умове, защото аз поне не мога да се сетя за който и да е асцендент, способен да изсипе такава мощ, каквато виждаме тук…
— О, могли са — каза Икариум с подновена живост в гласа, — но оттогава са разбрали колко по-ценно е коварството в намесата в делата на смъртните — старият начин е бил твърде опасен във всяко отношение. Подозирам, че даде отговор на въпроса ми, Фидлър…
Сапьорът сви рамене.
Маппо усети как сърцето му се укроти. „Просто не мисли повече за този самотен оцелял артефакт, Икариум.“ Той потръпна и въздъхна дълбоко. Погледна Крокъс. Момъкът гледаше всичко с такова нехайно безразличие, че треллът се зачуди дали е добре с ума.
— Деветдесет и четири хиляди години… трябва да е някаква грешка — промълви Икариум. Обърна се и се усмихна вяло на трелла.
Очите на Маппо се навлажниха от сълзи. Той кимна и извърна глава, за да надмогне новия пристъп на жалост.
— Е — каза Фидлър, — дали да не продължим по дирите на Апсалар и баща й?
Икариум се съвзе и промълви:
— Да. Близо сме… до много неща, изглежда.
„Опасно пътуване, наистина.“
В нощта на сбогуването си, преди толкова столетия, в часовете, в които ритуално беше освободен от последните си клетви във вярност, Маппо бе коленичил пред най-старата жена на племето в тясната й опушена юрта.
— Трябва да знам повече — прошепна той. — Повече за тези Безименни, които толкова настоятелно искат това от мен. Вречени ли са в някой бог?
— Някога, но вече не — отвърна му старицата, извърнала очи. — Низвергнати, прокудени. По времето на Първата империя, която всъщност не била първата — защото Т’лан Имасс си присвоили тази титла много преди това. Били са лявата ръка, секта на дясната ръка — и двете водят, и трябва да плеснат. Но ето, че ония, що трябвало да останат Неназовани, навлизайки в загадки… — Старицата отсече с ръка, жест, който Маппо никога досега не беше виждал у стареите на племето. Джагътски жест, осъзна той стъписан. — Загадките на друг са ги отвлекли от пътя. Поклонили са се на друг господар. Това е всичко, което може да се каже.
— Кой е бил този нов господар?
Жената поклати глава и му обърна гръб.
