— Чия сила е вложена в тоягите, които носят?
Не му отвърна.
С времето Маппо беше повярвал, че е намерил отговора на този въпрос. Но знанието не носеше утеха.
Бяха оставили далече зад гърба си древния остров и бяха навлезли дълбоко в глинестата низина. Слънцето бавно започна да гасне. Конете страдаха, имаха нужда от вода, каквато дори Икариум и Маппо с вещината си не можеха да намерят в пустинята. Треллът нямаше никаква представа как се справят Апсалар и баща й, но ето, че продължаваха да са далече пред тях, ден след ден.
„Тази диря няма нищо общо с Ша’ик. Отведени сме далече от местата, където се вихрят тези неща, далече от мястото, където беше убита Ша’ик, далече от оазиса. Фидлър знае коя е крайната ни цел. Извлякъл е това знание от тайните, които крие в себе си. Всъщност всички го подозираме, макар че никой не го изрича на глас — може би само Крокъс не го осъзнава, но е твърде възможно да подценявам младежа. Потънал е в себе си… — Маппо хвърли поглед към Фидлър. — Вървим към мястото, което си търсил през цялото време, войнико.“
Мракът се сгъстяваше над голия пейзаж, но все пак имаше достатъчно светлина, за да се види смразяващото сливане на следи. Пълчища соултейкън и д’айвърс, броят им беше ужасяващ, всички се събираха и продължаваха по стъпките на Апсалар и баща й.
Водеха конете за юздите. Крокъс беше изостанал на десетина крачки. Маппо почти не забеляза тази малка подробност, докато викът на даруджистанеца не го накара да се обърне светкавично. Крокъс беше на земята и се боричкаше с някакъв човек в прашния сумрак. По напуканата глина пробягваха сенки. Момъкът успя да прикове към земята онзи, с когото се бореше, и го стисна за китките.
— Знаех си, че се промъкваш наоколо, пор такъв! — изръмжа Крокъс. — От часове наред, още преди да стигнем острова! Трябваше само да изчакам и ето, че те спипах!
Върховният жрец беше спрял да рита и да се мъчи да се освободи.
— Още само хиляда крачки! — изсъска той. — И измамата ще е пълна! Видяхте ли знаците на славния ми успех? Всички ли сте толкова затъпели? О, колко съм жесток в нечестивите си помисли! Ала вижте как отвръщам на обвиненията им с мъжествено мълчание, ха!
— Можеш да го пуснеш — каза Икариум на Крокъс. — Няма да избяга.
— Да го пусна? Какво ще кажеш да го обеся?
— На следващото дърво, което срещнем, момче — ухили се Фидлър. — Обещавам ти.
Даруджистанецът пусна Върховния жрец. Искарал се надигна, присвит като плъх, чудещ се накъде да побегне.
— Гибелно развитие! Смея ли да ги придружа? Дали да рискувам славата да видя със собствените си очи зрелите плодове на гениалните си усилия? Добре съм прикрит зад тази колебливост и няма да разберат нищо!
— Идваш с нас — изръмжа Крокъс, ръцете му бяха на дръжките на камите, затъкнати в колана му. — Каквото и да се случи.
— Че разбира се, момко! — Искарал закима. — Та аз просто бързах да ви догоня. — Наведе глава. — Той ми вярва, виждам го на лицето му. Глупакът му с глупак, жегата му е размекнала мозъка! Кой може да се мери с Искарал Пъст? Никой! Триумфирай, но кротко, много кротко. Ключът за разбирането е в неизвестната природа на Лабиринтите. Могат ли да бъдат разкъсани на парченца? О, да. О, да. Как не? И тъкмо в това е тайната на Рараку! Скитат се от свят на свят, без да знаят… а пред нас, ах, тътрещият се великан, който е сърцето! Истинското сърце, не трънливият оазис на Ша’ик, о, какви глупци! — Замълча и ги огледа един по един. — Защо сте ме зяпнали така? Трябва да вървим. Само хиляда крачици още до копнежа на сърцата ви, хи-хи!
— О, Гуглата да те вземе дано! — Крокъс стисна Върховния жрец за яката. — Я да тръгваме.
— Ах, колко ласкаво отношение от страна на добродушния младок! — промърмори Искарал. — Такива топли дружески жестове, ох, просто съм трогнат, нали?
Маппо погледна към Икариум и забеляза, че джагът също се е вторачил в него. Спогледаха се. „Разкъсан Лабиринт. Какво, в името на всички богове, се е случило на тази земя?“ Размениха си въпроса мълчаливо, макар че в ума на трелла се прокрадна и друга мисъл. „Легендите твърдят, че Икариум се е появил точно оттук, излязъл е от Рараку. Разкъсан Лабиринт — Рараку променя всичко, което стъпи върху изстрадалата й земя — богове, нима наистина сме стигнали там, където се е родил кошмарът на Икариум?“
Продължиха напред. Гаснещият бронз на небето потъмня в непроницаем мрак — беззвездна пустош, която сякаш бавно се утаяваше, снишаваше се около тях. Мърморенето на Искарал Пъст заглъхна, погълнато от нощта. Маппо забеляза затруднението на Фидлър и Крокъс, макар че и двамата продължаваха да вървят, протегнали напред ръце като слепци.
Икариум, който вървеше на десетина крачки пред останалите, изведнъж спря и се обърна.
Маппо килна глава да покаже, че и той е забелязал двете фигури, застанали на петдесетина крачки по-нататък. Апсалар и Слуга. „Единственото име, с което ми е познат. Простичка, но злокобна титла.“
Джагът направи няколко крачки и хвана една от протегнатите ръце на Крокъс.
— Намерихме ги. Изглежда, ни чакат. Пред някакъв праг.
— Праг ли? — сопна се Фидлър. — Бързия Бен не ми е споменавал за такова нещо. Праг към какво?
— Овързано, разпрано парче от Лабиринт — изсъска Искарал Пъст. — О, вижте как дирята води в него. Глупците са я последвали, до един! Върховният жрец на Сянка бе натоварен да нагласи лъжлива диря и вижте, о, вижте как се е справил, милият!
Крокъс се обърна към него.
— Но защо ни е довел тук баща й? За да се напъхаме и да ни избие цяла орда соултейкън и д’айвърс?
— Слуга се е запътил за дома си, загубеняко! — Върховният жрец отново заподскача на място. — Стига сливането първо да не го убие, разбира се! Хи-хи! И взима нея, и сапьора също, и теб — да, теб, момко. Теб! Джага питай какво ви чака в Лабиринта! Чака, като ръка, стиснала този къс от реалността!
Апсалар и баща й закрачиха към тях.
Маппо се беше чудил как ли щеше да изглежда тази среща, но нито едно от очакванията му не можеше да се сравни с реалността. Крокъс вадеше камите и се готвеше да скочи към гласа на Върховния жрец. Икариум стоеше зад даруджистанеца, готов всеки момент да го обезоръжи. Сцената беше почти комична, тъй като Крокъс не можеше да види нищо, а Искарал Пъст мяташе гласа си от десетина места наведнъж, като в същото време продължаваше шантавия си танц.
Фидлър изруга под нос — беше извадил от торбата си очукан фенер и ровеше за кремък.
— Смеете ли да стъпите на пътечката? — пропя Искарал. — Смеете ли? А?
Апсалар спря пред Маппо.
— Знаех, че ще успеете. — Обърна се към младежа. — Крокъс! Аз съм тук…
Той се извърна рязко, прибра ножовете и пристъпи към нея.
От мястото, където се беше присвил Фидлър, засвяткаха искри.
Треллът видя как Апсалар улови протегнатите ръце на момъка и го прегърна. „Ех, момче, не знаеш колко трогателна е тази твоя слепота…“
Аура, останала от божество, беше полепнала по нея, но вече си беше станала съвсем нейна. Това го обезпокои.
Икариум се приближи до Маппо и промълви:
— Треморлор.
— Да.
— Някои твърдят, че Азатите всъщност са добри, сила, която трябва да удържа силата, че възникват там, където и когато потрябва. Приятелю, започвам да съзирам много истина в тези твърдения.
Треллът кимна. „Толкова болка има в този разкъсан Лабиринт. Ако можеше да тръгне, да се понесе, щеше да сее ужас и хаос. Треморлор го удържа тук — Искарал Пъст говори истината — и все пак как е могла Рараку да го усуче така…“
— Усещам соултейкън и д’айвърс вътре — каза Икариум. — Пристъпват пипнешком, мъчат се да намерят Къщата…
