— Те ще са също толкова уморени колкото нас, сър.
„Съвсем не, ефрейтор, и двамата го знаем. По-лошото е, че ще ни превъзхождат с повече от трима срещу един.“
— Е, поне ще е хубава езда.
Лист кимна и погледна към гората.
— Никога не съм виждал толкова пеперуди на едно място.
— Мигрират, като птиците.
— Казват, че реката била почти пресъхнала.
— Това е добре.
— Но бродът е тесен. По-голямата част от реката минава през клисура.
— Какво показват виденията ти за тази река?
Лицето на Лист светна.
— Тя е граница, сър. Отвъд нея се простира миналото.
— А каменните кръгове на този хълм?
Младежът сепнато погледна надолу и възкликна:
— Дъх на Гуглата!
Дюйкър се усмихна криво и хвана юздите.
— Виждам, че Мармотите са тръгнали. Няма да е добре да ги караме да чакат, нали?
Силен лай разцепи въздуха при авангарда и историкът, подкарал в тръс към събралите се там офицери, с изненада видя между песовете-браничари едно домашно пале, чиято доскоро грижливо вчесвана дълга козина се бе превърнала в мръсно и опърпано валмо от тръни, засъхнала кръв и кал.
— Мислех, че този плъх отдавна е минал през корема на някое от псетата — рече Дюйкър.
— Аз вече съжалявам, че не е — отвърна Лист. — От тоя лай ме заболяха ушите. Вижте го как се ерчи, все едно че то е водачът на глутницата.
— Може и да е. Подходът, ефрейтор, може да е много ефикасен и не бива да се подценява.
Колтейн обърна коня си към двамата и каза:
— Пак пратих да доведат капитана на инженерната рота. Започвам да вярвам, че просто не съществува. Кажете ми — да сте го виждали случайно?
Дюйкър поклати глава.
— Боя се, че не, макар да ме увериха, че си е жив и здрав, Юмрук.
— Кой ви увери?
Историкът се намръщи.
— Ами… всъщност не помня.
— Точно така. Имам чувството, че сапьорите нямат никакъв капитан, но не им се ще да им назначим.
— Би било доста сложна заблуда, за да я поддържат толкова дълго, Юмрук.
— Смятате, че не са способни ли?
— О, не, сър, ни най-малко.
Колтейн изчака, но историкът нямаше какво повече да каже по въпроса и след малко Юмрукът въздъхна.
— Ще тръгнете ли с Мармотите?
— Да, Юмрук. Но моля ефрейтор Лист да остане тук, с главната колона…
— Но, сър…
— От теб да не съм чул повече нито дума, ефрейтор — прекъсна го Дюйкър. — Юмрук, той изобщо не е оздравял.
Колтейн кимна.
Конят на Бълт профуча между Юмрука и историка. Пиката на ветерана излетя от ръката му и изсвистя като светкавица през високата трева покрай пътя. Джавкащото пале изврещя уплашено, отхвърча настрани от пътя й и заподскача като дрипаво кълбо от кал и слама.
— Проклятие на Гуглата! — изръмжа Бълт. — Пак не го улучих!
— Нищо чудно, че не млъква — подхвърли Колтейн, — като се опитваш да го убиеш по няколко пъти на ден.
— Чичо, едно пале ли те ядосва? — попита учуден Дюйкър.
— Гледай ти да не ме ядосаш, старче — изръмжа уикецът.
— Е, време е да тръгвате — рече Колтейн на Дюйкър и погледна над рамото му. Историкът се обърна и видя Недер. Беше пребледняла, посърнала и затворена в себе си. От тъмните й очи все още струеше болка, но тя седеше в седлото с изправен гръб. Ръцете й бяха почернели, дори плътта под ноктите, все едно че бяха топени в катран.
Скръб прониза душата му и той извърна очи.
Щом стигнаха гората, пеперудите се вдигнаха пред тях във вихрещ се облак. Конете се занадигаха на задните си крака, някои се заспъваха, ударени от идващите след тях, и доскорошната сцена на неземна красота отстъпи място на безпорядък. А после, докато конете скачаха, цвилеха, блъскаха се и мятаха глави, напред се втурна глутницата кучета-браничари. Гмурнаха се в блатясалата низина и от пътя им се разхвърчаха рояци насекоми.
Дюйкър изплю сдъвканите крилца на някаква пеперуда, пъхнала се в устата му, зърна за миг едно от тичащите псета и това, което видя, го накара да примигне и да поклати глава невярващо. „Не, не може да бъде. Абсурд!“ Беше кучето Бент и като че ли носеше в устата си четирикрако валмо козина.
Редът се възстанови, кучетата успяха да разчистят пътя и колоната отново подкара в тръс. Нямаше ги обичайните подвиквания, шеги и походни песни, които да придружат тътена на копитата и злокобния шепот на стотиците хиляди крилца на пеперуди, галещи въздуха над главите им.
Походът придоби някакво свръхестествено свойство, гмурна се в ритъм, който изглеждаше безкраен и извънвременен, все едно че плуваха в река от мълчание. Папратта и мъртвите дървета заотстъпваха пред групички от млад кедър, твърде малобройни от тази страна на реката, за да се нарекат гора. От старите дървета бяха останали само пънове. Горичките се превърнаха в смътен фон, пред който се вихреше бледожълтото и пърхането му изпълни периферното зрение на Дюйкър толкова, че главата го заболя.
Яздеха със скоростта на браничарите — а те се оказаха неуморни, много по-здрави и жизнени от конете и ездачите, които ги следваха.
Керванският път бе най-добрата възможност да стигнат първи до брода. Конницата на Корболо Дом щеше да мине през младите кедри и щеше да се забави — макар че онова, което най-много щеше да я забави, бяха пеперудите.
След около четири левги откъм запад отекна нов звук, някакво странно шумолене, което Дюйкър в началото едва засече, докато неестественото му, неравномерно прекъсване не го накара да се вслуша. Той догони Недер и я попита какво става.
Тя го погледна плахо и каза:
— С тях е тръгнал маг. Разчиства им пътя.
— Значи Лабиринтите отново са достъпни?
— Вече от няколко дни, историко.
— Как унищожава пеперудите този маг? С огън? С вятър?
— Не. Просто отваря Лабиринта си и те потъват в него. Забележи, времето между всяко усилие е все по-дълго. Той се изморява.
— Е, това е добре.
Момичето кимна.
— Ще стигнем ли брода преди тях?
— Мисля, че да.
Излязоха на втора оголена ивица. Отвъд нея от земята се издигаха скали — накъсана линия от изток на запад, под изпълненото с пеперуди небе. Пътят се спускаше към широка просека, под която се виждаше равен жълт килим от пеперуди, движещ се бавно на изток.
