— Защото вярват, че е порта.
Фенерът светна със смътна жълтеникава светлина, разсейваща мрака само на няколко крачки. Фидлър се надигна и погледна Маппо.
— Там наистина има порта, просто не е тази, която търсят превъплъщенците. Нито пък ще стигнат до нея — основите на Азат ще ги погълнат.
— Както могат да погълнат и всички нас — намеси се нов глас.
Обърнаха се към застаналия до тях баща на Апсалар.
— Ще съм ви много задължен, ако положите усилия да разубедите дъщеря ми да не пристъпва по- навътре — изхриптя той. — Не можем да пробваме през портата, защото е вътре в Къщата…
— Но все пак я доведе тук — прекъсна го Фидлър. — Признавам, бездруго търсехме Треморлор, но каквито и причини да си имал, били са свързани с Искарал Пъст, нали?
— Имаш ли си име, Слуга? — попита Маппо.
— Реллок — с гримаса отвърна старецът, обърна се към Фидлър и поклати глава. — Не мога да предполагам мотивите на Върховния жрец. Направих само това, което той ми нареди. Последна задача за Върховния жрец, за да изчистя дълга си, а аз винаги изчиствам дълговете си, дори и към богове.
— Те са ти върнали ръката, която си изгубил — каза сапьорът.
— И пощадиха живота ми и този на дъщеря ми, в деня, в който дойдоха Хрътките. Никой друг не оцеля…
Фидлър изсумтя.
— Хрътките бяха техни, Реллок.
— Да, но все пак… Виждаш ли, това е лъжливата диря, тази, която отвежда превъплъщенците настрани, води ги…
— Надалече от истинската порта — довърши вместо него Икариум. — Онази, която е под храма на Пъст.
Реллок кимна.
— Просто трябваше да довършим лъжливата диря. Аз и дъщеря ми. Като поставяме знаци, заблуждаващи следи и така нататък. Но с това се свърши. Скрихме се в сянката, докато превъплъщенците се изсипят вътре. Ако съм обречен да умра на легло в селцето си в Итко Кан, то тогава е все едно колко дълъг ще е пътят.
— Реллок иска да се върне към риболова, хи-хи! — запя Искарал Пъст. — Но мястото, което остави, не е това, в което ще се върнеш, о, не. От ден на ден, да не говорим за години. Реллок извърши дело, воден от ръцете на богове, но ето, че си мечтае да тегли мрежи, да го пече слънцето и да дърпа въжетата! Той е сърцето на Империята — Ласийн би трябвало да си го запише! Да си го запише!
Фидлър извади арбалета и го зареди.
— Всеки от вас може да реши каквото намери за добре. Аз обаче трябва да вляза. — Замълча и погледна през рамо към конете. — Ще се наложи и да оставим животните. — Приближи се до коня си и започна да го разседлава. Когато свърши, въздъхна и го потупа по врата. — Накара ме да се гордея, но ще е по-добре да се махнеш оттук — заведи и другите, приятелю. В стана на Ша’ик…
След миг останалите също закрачиха към конете си.
Икариум се обърна към трелла.
— Аз също трябва да ида.
Маппо притвори очи, за да спре въртопа в душата си. „Богове, какъв страхливец съм!“
— Приятелю?
Треллът кимна.
— О, всички ще влезете! — обади се Върховният жрец, без да спира танца си. — За да подирите отговори, и още отговори! Ала в стаените си мисли се изсмивам и ви предупреждавам всички с думи, които не ще чуете — пазете се от ловкост на ръката. Сравнят ли се с Азата, безсмъртните ми богове са като пипкави дечица!
16.
Просналата се на запад и на изток кедрова гора беше пълна с пеперуди. Прашно зеленото на дърветата едва се виждаше под пърхащия им бледожълт саван. Покрай ровините на Ватар между голите като скелети клони растеше папрат и скриваше всичко освен керванския път.
Историкът беше изоставил колоната и беше спря коня си на върха на нисък хълм, издигащ се над гористата равнина. Кучешката верига се влачеше разтегната, умората изпъваше брънките й. Прахта се вдигаше над нея като призрачен плащ, стиснат от вятъра и подгонен на север.
Дюйкър отмести погледа си от далечината и огледа възвишението под нозете си. Под тревата като корона се подаваха ръбести каменни блокове, подредени в концентрични кръгове. Беше виждал някога такива, но не помнеше къде. Въздухът бе натежал от някаква смътна, пронизваща тревога.
От кервана се отдели в тръс някакъв конник и подкара към него. Това, че язди с усилие, си личеше. Дюйкър се намръщи. Ефрейтор Лист все още не беше се изцерил напълно. Рискуваше да окуцее завинаги с тази своя преждевременна активност, но нямаше начин да го разубеди.
— Историко — извика Лист и дръпна юздите.
— Ефрейтор, ти си глупак.
— Да, сър. Пристигна вест, от западния фланг на ариергарда. Видели са предните части на Корболо Дом.
— На запад? Значи иска да стигне до реката преди нас, точно както предположи Колтейн.
Лист кимна и избърса потта от челото си.
— Да. Конница, най-малко трийсет ескадрона.
— Ако се наложи да си пробиваме път през трийсет ескадрона, за да стигнем до брода, ще ни забавят…
— И главните сили на Корболо Дом ще захапят опашката ни, да. Точно затова Юмрукът праща напред Мармотите. Моли ви да се присъедините към тях. Ездата ще е тежка, сър, но конят ви е здрав — поне в сравнение с повечето.
„Да де, в сравнение с повечето.“
— Шест левги?!
— По-скоро седем, сър.
„Лека следобедна езда, при нормални обстоятелства.“
— Сигурно тъкмо ще пристигнем и ще трябва да обръщаме конете, за да срещнем щурма.
