Тя го гледаше мълчаливо, без да мигне.
Ефрейторът направи гримаса, бръкна под опърления си елек и измъкна костена свирка, вързана на каишка на врата му.
— Екипажът е мъртъв, но това хич не ги забавя.
— И главите им са клъцнати при това — добави Сторми и широката му усмивка стъписа историка. — Това не пречи на добрите моряци, винаги съм го казвал.
— Главно са Тайст Андий — каза Геслер. — Хората се броят на пръсти. И още някакви други, в каютата… Сторми, как ги нарече Хеборик?
— Тайст Едур, сър.
Геслер кимна и отново се обърна към историка.
— Да, с Кълп прибрахме Хеборик от острова, точно както искахте. С още двама. Лошата новина е, че ги изгубихме в един шквал…
— Удавиха ли се? — В душата на Дюйкър кипна буря.
— Е, не можем да сме сигурни — отвърна Сторми. — Не знам дали паднаха във вода, когато скочиха през борда — пламнахме, а онова, което ни носеше, можеше да е вода, но можеше и да не е.
Част от Дюйкър проклинаше тази славна и така мъчителна войнишка страст към подценяването. Другата му част, потресена от това, което чуваше, го накара да седне зашеметен на калната, покрита с трупове на пеперуди земя.
— Историк, придружете тези морски в лодката — каза Недер, — но гледайте да ги задържите по-далече от брега. Магът им е изтощен, няма защо да се безпокоите от него. Трябва да разбера какво става.
„Всички сме съгласни с това, момиче.“
Геслер се наведе и го дръпна да стане.
— Хайде с нас, сър, Сторми ще ви разкаже всичко по пътя. Не че си пестим приказките, просто сме тъпи.
Сторми изсумтя.
— Пък като свърша, може да ни разкажете как с Колтейн сте успели да оцелеете толкова дълго. Виж, това със сигурност си струва да се чуе.
— От пеперудите е, нали разбирате — изпъшка Сторми и пак натисна греблата. — На цяла стъпка дълбочина са, движат се по-бавно от течението отдолу.
— Гребали сме и в ледена киша — добави Геслер. — По-лошо е.
— Не се съмнявам — промърмори Дюйкър.
За повече от час бяха изминали малко повече от сто и петдесет разтега нагоре по течението през гъстия пласт удавени пеперуди. Северният бряг се беше извисил в стръмна скална урва, обрасла с мъх и увивни растения. Приближаваха се към остър завой.
Сторми беше изброил премеждията им, доколкото позволяваха оскъдните му умения на разказвач, и тъкмо поради явната му липса на въображение всичко изглеждаше съвсем достоверно. За Дюйкър беше останала непосилната задача да схване значението на събитията, на които бяха станали свидетели войниците. Това, че огненият Лабиринт, който бяха преживели, бе променил и тримата, беше повече от очевидно и отиваше далече отвъд странния цвят на кожата им. Сторми и Трут гребяха неуморно и ги теглеха със сила като за четирима. Дюйкър изгаряше от желание да стъпи на борда на „Силанда“ и в същото време изпитваше смъртен страх. Дори без усилената от магията чувствителност на Недер аурата на ужас, излъчваща се от кораба, терзаеше сетивата му.
— Вижте ей там, сър — каза Геслер.
Бяха стигнали до завоя на реката. Една рухнала скала беше стеснила коритото и водата кипеше пенлива и забързана. Десетина изпънати въжета свързваха двата бряга на височина от над шейсет стъпки. По тях над клисурата бавно се придвижваха убаридски стрелци.
— Лесно ще ги очистим — каза Геслер откъм кърмата. — Сторми е подходящият за задачата. Можеш ли да ни задържиш на място, Трут?
— Ще пробвам.
— Чакайте — спря ги Дюйкър. — Това е гнездо на оси, което е по-добре да не дразним. Численото им превъзходство спрямо предните ни сили е много голямо. Освен това погледни от другата страна — поне сто войници вече са се прехвърлили.
— Ако са секли дървета, не е било, за да строят мост — промърмори капитанът и примижа към скалата, където се бяха присвили десетки фигури. — Някой от старшите им току-що дойде да ни погледне.
Дюйкър се вгледа и каза:
— Най-вероятно е магът. Е, ако ние не ги ужилим, дано и той се въздържи.
— Макар че е добра мишена — въздъхна Геслер.
Историкът поклати глава.
— Да се връщаме, ефрейтор.
— Добре, сър. Хайде назад, момчета.
Ядрото на войската на Корболо Дом беше заело позиции от двете страни на брода. Рядката гора бързо изчезваше с всяко ново отсечено дърво — кастреха клоните и прибираха трупите. Ничия зона с ширина не повече от седемдесет крачки разделяше двете сили. Търговският път беше оставен открит.
Недер седеше под навеса, притворила очи. Историкът изчака — подозираше, че е в магическа връзка със Сормо. След няколко минути тя въздъхна и попита, без да отваря очи:
— Какви са вестите?
— Изпънали са въжета над урвата и пращат стрелци от другата страна. Какво става, Недер? Защо Корболо Дом не атакува? Може да ни смаже като нищо.
— Колтейн е на по-малко от два часа оттук. Изглежда, вражеският командир иска да го изчака.
— Може да е усвоил арогантността на Камъст Релой.
— Един нов Юмрук и един ренегат Юмрук — изненадва ли ви, че Корболо Дом предпочита тази борба да е лична?
— Не, но със сигурност оправдава освобождаването му от императрица Ласийн.
— Юмрук Колтейн беше назначен вместо него. Всъщност императрицата даде ясно да се разбере, че Корболо няма никога да напредне в имперското командване. И той се чувства задължен да се докаже. С Камъст Релой бяхме свидетели на битки с брутална сила. Сега обаче ще видим битки на умове.
— Ако Колтейн дойде при нас, ще влезе между челюстите на дракон.
— Той го знае. И идва.
— Тогава може би наглостта е проклятието и на двете командвания.
Недер отвори очи и попита:
— Къде е ефрейторът?
Дюйкър сви рамене.
— Тук някъде. Наблизо.
— „Силанда“ ще откара колкото може да събере ранени войници — онези, които могат да се оправят. До Ейрън. Колтейн пита дали желаете да ги придружите.
„Значи не е наглост, а фатална обреченост.“ Знаеше, че трябва да се поколебае, да помисли трезво над това предложение, но се чу да отговаря:
— Не.
Тя кимна.
— Той знаеше, че ще отговорите така и че ще го кажете веднага. — Вгледа се намръщено в лицето му. — Откъде Колтейн знае тези неща?
Дюйкър се сепна.
— Мен ли питаш? Дъх на Гуглата, та този човек е уикец, момиче!
— И все пак е загадка и за нас, историко. Клановете изпълняват заповедите му, без да казват нищо. Не обща увереност, нито взаимно разбирателство пораждат това мълчание. Мълчим от страхопочитание.
Дюйкър нямаше какво да отвърне на това. Загледа се в бледожълтите облаци, които се носеха в небето. „Мигрират. Същества на инстинкта. Гмуркат се в обречени течения. Красив и ужасен танц в чест на Гуглата.
