— Убий го.
Тоблакаят се задвижи като мълния, дървеният меч, почти невидим в ръцете му, полетя към главата на Хеборик. Ако го беше ударил, щеше да му пръсне черепа, късчетата му щяха да се разлетят на двайсет стъпки. Но дланите на Хеборик изхвърчаха — едната с цвета на засъхнала кръв, другата, като на звяр и покрита с козина — и се вкопчиха в китките на великана… и дървеният меч излетя от ръцете на тоблакая и изчезна в тъмното, отвъд бледото сияние на Книгата.
Гигантът изпъшка от болка.
Хеборик пусна китките на тоблакая, сграбчи го за яката и колана, вдигна го и го хвърли извън светлия кръг. Гигантът тупна тежко и земята под краката им се разтресе.
Хеборик залитна назад, слисан, а огненият бяс, обгърнал дланите му, угасна.
— Виждал си значи — каза му Фелисин. — Ръцете ти. Ти изобщо не си бил низвергнат, Хеборик, каквото и да са повярвали жреците, когато са свършили своето. Ти просто си бил подготвян.
Старецът падна на колене.
— И ето, че вярата на едного се роди отново. Знай: Финир никога не би рискувал да вложи в теб и само в теб, Хеборик Леката ръка. Помисли за това и се успокой…
Някъде в тъмното тоблакаят простена.
Фелисин се надигна.
— Сега ще взема Книгата, Леоман. Като съмне.
„Фелисин, която отново се предава. Пресътворена. Преродена. Дали ще е за последен път? О, не. Най- вероятно — не.“
Час преди разсъмване Икариум ги доведе до границата на Лабиринта. Фидлър подаде фенера на Крокъс и се обърна към Маппо.
Треллът сви рамене.
— Преградата е тъмна — нищо не се вижда.
— Не знаят какво ги чака — зашепна Искарал Пъст. — Вечна огнена болка, но дали да си хабя думите, че да ги подготвя? Не, ни най-малко. Никога. Твърде ценни са думите, за да се хабят, оттук и лукавото ми мълчание, докато те се колебаят, сковани в пристъпа на стъписващото си невежество.
Фидлър махна с арбалета.
— Ти влизаш пръв, Пъст.
Върховният жрец зяпна.
— Аз? — изхленчи той. — Луд ли си? — И заклати глава. — Пак измамени, дори това тъпо подобие на войник… ох, колко е лесничко!
Крокъс изсумтя, вдигна високо фенера, мина през преградата и изчезна. Икариум го последва моментално.
Фидлър изръмжа и махна на Пъст да тръгнат след тях.
Щом двамата изчезнаха, Маппо рязко се обърна към Апсалар и баща й.
— Вие двамата сте минавали оттук. Аурата на Лабиринта е полепнала по двама ви.
Реллок кимна.
— Лъжливата диря. Трябваше да се погрижим за д’айвърс и соултейкън.
Треллът се обърна към Апсалар.
— Какъв Лабиринт е това?
— Не знам. Но наистина е бил разкъсан. При сегашното му състояние надеждата да разберем природата му е малка. А спомените ми не говорят нищо за толкова разрушен Лабиринт.
Маппо се намръщи и разкърши рамене да отпусне напрегнатите си мускули.
— Е, добре, защо пък трябва да предполагаме, че Древните Лабиринти, за които знаем — Телланн, Омтоуз Феллак, Куралд Галайн — са единствените, които са съществували?
Преградата започваше с промяна във въздушното налягане. Маппо преглътна и ушите му изпукаха. Озова се с останалите сред гора от високи смърчове, кедри и секвои, гъсто обрасли със зелен мъх. През клоните се процеждаше синкава слънчева светлина. Въздухът миришеше на гнила растителност, бръмчаха насекоми. Гледката беше като прохладен балсам за душата му.
— Не знам какво очаквах — измърмори Фидлър, — но не беше това.
От гнилия килим точно пред тях се издигаше голяма скала от доломит, по-висока от Икариум. Слънцето я къпеше в бледозелено и очертаваше сенки от жлебове, дупки, изпъкналости и всевъзможни други форми по повърхността й.
— Слънцето изобщо не се движи тук — каза Апсалар. — Светлината винаги остава под този ъгъл, за да изпъкнат тези очертания пред очите ни.
Основата и страните на скалата бяха оцапани със следи от ръце и лапи, всички с цвета на кръвта.
„Пътят на Ръцете.“ Маппо се обърна към Искарал Пъст.
— Поредната ти измама, Върховни жрецо.
— Самотен балван сред гора? Без лишеи и мъх, скала, избеляла от суровото слънце на нечий друг свят? Треллът е невероятно тъп, но чуй това! — Усмихна се широко на трелла. — Абсолютно не! Как бих могъл да преместя такава грамада? И виж тези древни ваяния, тези дупки и прорези, как би могло такова нещо да се фалшифицира?
Икариум пристъпи към скалата и проследи с очи извивките на един от жлебовете.
— Тези са съвсем истински. И въпреки това са Телланн, като онези, които можеш да видиш на някое свято място на Т’лан Имасс — балванът обикновено стои на върха на някой хълм, сред тундра или в равнина. Не бих допуснал, разбира се, че д’айвърс и соултейкън ще забележат такова несъответствие…
— Разбира се, че не! — избухна Искарал, след което се намръщи на джага. — Защо спря?
— А какво да правя? Ти ме прекъсна…
— Лъжа! Но не, трябва да натикам гнева си в някоя торба, торба като онова любопитно торбе, дето го носи треллът — виж ти, какво любопитно торбе! Дали пък в него няма тикнат някой друг фрагмент? Тази възможност е… възможна. Вероятна вероятност, м-да, сигурна сигурност! Я да си върна само тази невинна усмивчица към джага, да му покажа добродушното си търпение към неговата мръсна обида, щото аз съм по- голям от него, о, да. Това дуене само, това перчене, тези жалки преструвки… чуй! — Искарал Пъст се обърна рязко и примижа към гъсталака отвъд балвана.
— Чу ли нещо, Върховни жрецо? — попита кротко Икариум.
— Да чуя? Тук? — Пъст се намръщи. — Защо ме питаш?
Маппо се обърна към Апсалар.
— Колко навътре сте влизали?
Тя поклати глава. „Не много.“
— Аз ще водя — каза Фидлър. — Право напред, както разбирам, покрай скалата?
Други предложения нямаше.
Фидлър поведе, стиснал арбалета, със заредена морантска стрела. Икариум застъпва след него, с лъка през рамо и меча — в ножницата. След тях тръгнаха Пъст, Апсалар и баща й, и Крокъс на няколко крачки пред Маппо, който беше ариергардът на колоната.
Маппо не беше сигурен, че ще е толкова бърз като Икариум, ако се появи заплаха, затова извади костения си боздуган от торбата. „Наистина ли нося парче от този Лабиринт в това протъркано торбе? Как ли я карат окаяните ми жертви тогава? А може би съм ги пратил в рая — мисъл, която да утеши съвестта ми…“
Треллът беше вървял през гори много пъти. Тази не беше много по-различна. Птичи песни се чуваха съвсем нарядко и освен жуженето на дребните твари и самите растения нямаше други признаци на живот. Щеше да е съвсем лесно да отпусне юздите на въображението си и да представи, стига човек да беше склонен към това, нечие мрачно присъствие в тази първична атмосфера. „Място, където бродят тъмни легенди, които ни правят по-малки и от деца, тръпнещи от страшните приказки… уф, що за глупости! Единственото мрачно нещо тук съм самият аз.“
Корените отдолу бяха гъсто оплетени, показваха се тук-там от пръстта и плетеницата им свързваше празнините между дърветата. Въздухът ставаше все по-студен, загуби богатия си мирис, после дърветата
