Воините се скупчиха около пратеника и го принудиха да обърне коня.
Пулик Алар и Нетпара се развикаха на офицерите:
— Той трябва да премисли!
— Махайте се или кожите ви ще съдера за нова шатра. Марш! — изръмжа Бълт.
Двамата благородници заотстъпваха.
Гневният поглед на Бълт обходи тълпата и се спря на Геслер.
— Пригответе кораба си, капитане.
— Слушам, сър.
До рамото на историка Сторми промърмори:
— И едното, и другото мирише на гнило, сър.
Дюйкър кимна умислено.
Леоман ги водеше уверено през непрогледния мрак към поредния склад с продоволствие, този път скрит под плоча варовик. Докато развиваше коравия хляб, месото и плодовете — сушени, — Фелисин седна на студената земя. Трепереше.
Хеборик приседна до нея.
— Все още никаква следа от тоблакая. С късмета на Опонн, парчета от него сигурно вкисват вече в корема на оня соултейкън.
— Бие се като никой друг — каза Леоман докато разделяше дажбите. — Нали точно затова го избра Ша’ик…
— Явно е сбъркала в сметките — отвърна бившият жрец. — Щом е мъртва.
— Третият й бранител щеше да го предотврати, но Ша’ик го освободи от връзката. Опитах се да я разубедя, но не успях. Всичко е било предвидено, всеки от нас е бил тикнат в предопределената му роля.
— Доста убедително. Я ми кажи, ясно ли е пророчеството за края на въстанието? Наистина ли сме изправени пред триумфалния век на безкраен Апокалипсис? Признавам, тук има вътрешно противоречие, но все едно.
— Рараку и Дрижна са едно и също — каза Леоман. — Също толкова вечни, като хаоса и смъртта. Вашата Малазанска империя е само един кратък пламък, който вече гасне. Родени сме от мрака и в мрака се връщаме. Това са истините, от които толкова се боиш и ги отхвърляш в страха си.
— Не съм ничия кукла — сопна се Фелисин.
Леоман отвърна само с тих смях.
— Ако превръщането в Ша’ик означава това, по-добре се върни при онзи изсъхнал труп при портата и чакай да дойде някоя друга.
— Превръщането ти в Ша’ик няма да разбие заблудите ти за независимост — рече Леоман. — Освен ако сама не го поискаш, разбира се.
„Толкова е тъмно, че нищо не се вижда. Ние сме само безтелесни гласове, увлечени в безсмислен спор тук, в затънтената пустош. Святата Рараку се надсмива над плътта ни, превръща ни само в звуци, борещи се с огромната тишина.“
Чуха се тихи приближаващи се стъпки и Леоман подвикна:
— Ела да ядеш.
Нещо тупна меко на земята до Фелисин. Лъхна я миризма на сурово месо.
— Мечка с бяла козина — избоботи тоблакаят. — За миг ми се стори, че съм се върнал у дома в Ледерон. Недаур, така ги наричаме тези зверове. Но се борихме върху пясък и камъни, а не върху сняг и лед. Донесох кожата, главата и ноктите. Звярът беше два пъти по-голям от всеки, който съм виждал.
— О, направо не мога да дочакам да съмне — промърмори Хеборик.
— Следващото утро е последното преди оазиса — каза едрият дивак на Леоман. — Тя трябва да мине през ритуала.
Настъпи тишина.
Хеборик се окашля.
— Фелисин…
— Четири гласа — зашепна тя. — Без кости, без плът, само крехки звуци, прогласящи самите себе си. Четири гледни точки. Тоблакаят е чистата вяра, но един ден ще я изгуби напълно…
— Вече е започнал — промърмори Леоман.
— А Хеборик, възнаграденият жрец без вяра, един ден ще я открие отново. Леоман, майсторът измамник, който гледа на света с очи, по-цинични и от Хеборик в трескавата му слепота, но все търси тъмнината… с надежда… И най-сетне Фелисин. Ах, коя ли е тази жена в тези детски одеяния? Удоволствия на плътта, лишена от удоволствието. Същности, покорени една след друга. Копнеж за доброта зад всяка жестока дума, която изрича. Тя не вярва в нищо. Изгоряло кандило, празно. Хеборик има невидими ръце и това, в което са се вкопчили те сега, е сила и истина, която все още не може да долови. Ръцете на Фелисин… ах, вкопчвали са се и те, и са докосвали, хлъзгави са били и са били мокри, ала нищо не са държали. Животът се изплъзва от тях като призрак… Всичко беше непълно, Леоман, докато двамата с Хеборик не дойдохме при вас. При теб и при това жалко дете за спътник. Книгата, Леоман.
Чу шумоленето, докато той я вадеше.
— Отвори я.
— Ти трябва да я отвориш — а и не е съмнало! Ритуалът…
— Отвори я.
— Ти…
— Къде ти е вярата, Леоман? Не разбираш, нали? Изпитът не е само за мен. Изпитът е за всеки от нас. Тук. Сега. Отвори Книгата, Леоман.
Чу дрезгавия му дъх, чу как се забави, чу как се укроти под натиска на някаква свирепа воля. Кожената подвързия тихо изпука.
— Какво виждаш, Леоман?
— Нищо, разбира се — изсумтя той. — Няма светлина, за да видя.
Чу как и тримата ахнаха. Сияние с цвета на предено злато бе започнало да струи от Книгата на Дрижна. От всички страни до ушите им стигна далечен шепот, а после — рев.
— Вихърът се пробужда — но не тук, не в сърцето на Рараку. Книгата, Леоман! Какво виждаш?
Той отгърна първата страница, после следващата, и следващата, и следващата.
— Но това е невъзможно! Тя е празна! Всички страници са празни!
— Виждаш това, което виждаш, Леоман. Затвори книгата и я дай на тоблакая. Веднага.
Великанът пристъпи и се наведе, огромните му, оцапани с кръв ръце взеха Книгата без никакво колебание.
Топла светлина окъпа лицето му, щом зяпна първата страница. Тя видя как сълзи изпълниха очите му и потекоха на бразди по нашарените с белези страни.
— Такава красота — зашепна му тя. — Красота, която те кара да плачеш. Знаеш ли защо изпитваш такава тъга? Не, още не. Един ден… Затвори Книгата, тоблакай.
И след миг каза:
— Хеборик…
— Не.
Леоман извади кама, но Фелисин го спря с жест.
— Не — повтори бившият жрец. — Докосването ми…
— Да — каза тя. — Твоето докосване.
— Не.
— Бил си изпитван вече, Хеборик. И си се провалил. О, как си се провалил! Боиш се, че ще се провалиш отново…
— Не се боя, Фелисин. — Гласът му беше рязък, уверен. — Това пък най-малко. Няма да участвам в този ритуал.
— Какво значение има дали ще отвори Книгата? — изръмжа тоблакаят. — Бездруго е сляп като енкар’ал. Позволи ми да го убия, Ша’ик Преродена. Нека кръвта му да скрепи този ритуал.
