опипваха подутите жлези под рехаво наболата брада на Лист. После тя вдигна очи към историка.

Тогава Дюйкър я позна, и тя него. „Същата, която веднъж ми предложи храна.“

— Не е добре — й каза той.

Тя се подвоуми, после бръкна под гънките на коженото си наметало и извади голям колкото кокалче на пръст безформен предмет. Според него приличаше на бучка изсъхнал хляб.

— Шега на духовете, несъмнено — каза му тя на малазански. После се наведе, хвана нараненото стъпало на Лист — оставено непревързано и открито за горещия сух въздух, — притисна бучката в пробитото и превърза раната с ивица кожа.

„Шега, която да накара Гуглата да се намръщи.“

— Значи скоро ще си готов да се върнеш в строя — каза сега Дюйкър.

Лист кимна и бавно промълви:

— Трябва да ви кажа нещо, сър. Треската ми показа видения за онова, което ни чака…

— Случва се понякога.

— Една божия ръка се протегна от тъмното, сграбчи душата ми и я повлече напред, през дни, през седмици. Историко… — Лист замълча и избърса потта от челото си, — земята на юг от Ватар… отиваме в място, където са съхранени древни истини.

Дюйкър присви очи.

— Древни истини? Какво означава това, Лист?

— Там се е случило нещо ужасно, сър. Много отдавна. Земята… земята е безжизнена…

„Нещо, което знаят само Сормо Е’нат и Върховното командване.“

— Тази божия ръка, ефрейтор… ти видя ли я?

— Не. Но я усетих. Пръстите бяха дълги, много дълги, с повече стави, отколкото на човек. Понякога това стискане се връща, като на призрак, и започвам да треперя от ледения допир.

— Помниш клането при брода на Секала, нали? Да не би сегашните ти видения да са ехо на тогавашните?

Лист се намръщи, после поклати глава.

— Не. Онова, което е пред нас, е много по-старо.

Разнесоха се викове и керванът се заприготвя отново да потегли, изоставяйки имперския път.

Дюйкър погледна към каменистата равнина на юг.

— Ще повървя до носилката ти, ефрейтор, докато ми опишеш най-подробно тези свои видения.

— Може да са само халюцинации от треската…

— Но не го вярваш… аз също.

Погледът му си остана прикован към безбрежната равнина. „Ръка с много стави. Не е божия ръка, ефрейтор, макар да принадлежи на същество с такава мощ, че спокойно би могъл да го вземеш за божество. Бил си избран, момко, не знам по каква причина, да видиш Древно видение. От мрака се протяга студената ръка на Джагът.“

Фелисин седеше на един каменен блок от порутената зидария на древната порта, прегърнала се с ръце и свела поглед към земята, и се поклащаше бавно и ритмично. Движението й носеше покой, сякаш се беше превърнала в съсъд, пълен с вода.

Хеборик и воинът-великан продължаваха да спорят. За нея, за пророчествата и за лошия късмет, за отчаянието и за фанатизма. Между двамата се вихреше и кипеше взаимно презрение, което сякаш се бе породило още в първия миг, в който се срещнаха, и ставаше все по-мрачно с всяка минута.

Другият воин, Леоман, седеше присвит наблизо, смълчан също като нея. Държеше пред себе си Книгата на Дрижна в очакване на нещо, което според него щеше да е неоспорим знак на признание от нейна страна, че наистина е преродената Ша’ик.

„Преродена. Възобновена. Сърцето на Апокалипсиса. Доведена от безръкия в стаеното дихание на богинята. Която все още изчаква. Изчаква, също като Леоман. Фелисин, центърът на света.“

Усмихна се.

Поклащаше се, вслушана в далечни викове, в старото ехо на внезапни, изтерзали душата й смърти — толкова отдалечени й се струваха вече. Кълп, погълнат под кипящата грамада плъхове. Оглозгани кости и кичур бяла коса, опръскана с червено. Баудин, изгорял в огъня, запален от него самия… „О, колко ирония имаше в това, живя по своите си правила и умря пак според тях, отричайки всякакви богове. Макар да отдаде живота си заради друг. Все пак каза, че е дал клетвата си по своя воля.“

„Пред някои неща можеш само да замълчиш.“

Смърти, които вече се бяха отдръпнали, някъде там по безкрайната и прашна диря, твърде далечни, за да бъде чуто или почувствано настойчивото им искане. „Скръбта насилва ума, а аз зная всичко за насилието. Въпрос на примирение. Така няма да изпитвам нищо. Няма насилие, няма и скръб.“

До нея изстъргаха камъчета. Хеборик. Познато й беше усещането за близостта му и нямаше нужда да вдига глава. Някогашният жрец на Финир си мърмореше нещо. После млъкна, сякаш се вцепени, за да посегне към нейното мълчание. „Насилието.“ След миг Хеборик заговори:

— Искат да тръгваме, момиче. Много са се отдалечили. Оазисът — станът на Ша’ик — е доста далече оттук. По пътя може да се намери вода, но храната ще е в оскъдица. Тоблакаят ще ловува, но дивечът е оредял доста — заради соултейкън и д’айвърс, предполагам. Все едно дали ще разтвориш Книгата, или не, ще трябва да тръгнем.

Тя не му отвърна нищо. Продължаваше да се поклаща.

Хеборик се окашля.

— Въпреки целия ми гняв срещу налудничавите им представи и въпреки настойчивия ми съвет да не ги приемаш… тези двамата ни трябват, както и оазисът. Те познават Рараку по-добре от всеки друг. Ако изобщо имаме някакъв шанс да оцелеем…

„Да оцелеем.“

— Признавам — продължи след малко Хеборик, — придобил съм… сетива… пред които слепотата ми не е чак толкова голям недостатък. А и тези мои ръце, преродени… И все пак, Фелисин, сам няма да мога да те опазя. А и няма никаква гаранция, че тези двамата ще ни позволят да се разделим с тях, ако разбираш какво имам предвид.

„Да оцелеем.“

— Хайде събуди се, момиче! Трябва да вземем някои решения.

— Ша’ик е извадила меча си срещу Империята — промълви тя, без да откъсва очи от земята.

— Доста глупав жест…

— Ша’ик е готова да се опълчи на императрицата, готова е да прати имперските армии в пълната с кръв Бездна.

— Историята изброява подобни въстания, момиче, и този неин разказ е едно безкрайно ехо. Доблестни идеали са придавали здравословен живец на избледнялата усмивка на Гуглата, но всичко това е само илюзорно очарование и праведност…

— Кой го интересува какво е праведно, старче? Императрицата ще трябва да отвърне на предизвикателството на Ша’ик.

— Е, да.

— И ще изпрати армия от Кюон Тали.

— Вероятно вече е на път.

— А кой — продължи Фелисин и усети как някакво хладно дихание докосна плътта й — ще командва тази армия?

Чу го как вдиша рязко и усети как се дръпна уплашено.

— Момиче…

Фелисин махна с ръка, сякаш да прогони оса, и се надигна. Обърна се и видя, че Леоман я е зяпнал. Внезапно я порази мисълта, че обгореното му от слънцето лице е лицето на самата Рараку. „По-кораво от това на Бенет, без неговите преструвки. По-рязко от това на Баудин, о, има ум в тези хладни тъмни очи.“

— Към стана на Ша’ик — каза Фелисин.

Той сведе очи към Книгата, после отново ги вдигна към нея.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату