новодошлите.
Фелисин взе от кошничката една от гривничките от плетени цветчета. Наниза я на дясната си китка.
Тръгнаха към центъра на оазиса. Въздухът стана по-прохладен; сенчестите петна, през които минаваха, я смаяха след дългите дни под неумолимия слънчев зной. Безкрайните руини наоколо показваха, че тук някога се е издигал град, град с просторни градини и дворове, с езерца и фонтани, всичко — сринато до купчини ронлива пръст и ниски могили.
Около стана се мяркаха огради, а конете в тях изглеждаха охранени и здрави.
— Колко е голям този оазис? — попита Хеборик.
— Не можеш ли да попиташ призраците? — изсумтя Фелисин.
— Предпочитам да не ги питам. Разрушението на този град съвсем не е било мирно. Древни нашественици, съкрушили последните островни поселения на Първата империя. Тънките чирепи с небесносиния цвят под краката ни са от Първата империя, по-дебелите и червени са от завоевателите. От нещо деликатно към нещо грубо — този модел се повтаря през цялата история. Истини като тази ме изтощават до дъното на душата.
— Оазисът е огромен — каза Леоман на бившия жрец. — Има места с добра, истинска почва, тях сме засадили с фураж и жито. Останали са и няколко стари кедрови горички, между вкаменени пънове. Има езерца, водата в тях е прясна и не свършва. Ако решим, можем изобщо да не напускаме това място.
— Колко са хората?
— Единадесет племена. Четиридесет хиляди конници, най-добрите на този свят.
Хеборик изсумтя.
— И какво може да направи една конница срещу легиони пехота, Леоман?
Пустинният воин се усмихна.
— Единственият шанс е да се воюва, старче.
— Опитвано е вече — отвърна му Хеборик. — Това, което е направило малазанската военщина толкова успешна, е способността й да се приспособява, да сменя тактиката си — дори на самото бойно поле. Смяташ ли, че Империята не е срещала конни култури и преди? Срещала е, и ги е покорявала. Великолепен пример могат да бъдат уикците, или сетите.
— И как е успявала Империята?
— Не съм подходящият историк за такива подробности — никога не са ме интересували. Ако разполагаше с библиотека с имперски текстове — например трудовете на Дюйкър и Таллобант, — щеше сам да прочетеш. Стига да можеш да четеш на малазански, разбира се.
— Определяте границите на района им, картата на сезонните им преходи. Завземате водоизточниците им, построявате укрепления и търговски постове — защото търговията отслабва изолацията на враговете ви, самия източник на силата им. И в зависимост от това колко сте търпеливи, или подпалвате степите им и изколвате всички четирикраки животни, или изчаквате, и на всяка група младежи, които дойдат в поселенията ви, предлагате военна слава и плячка в чужди земи, с обещанието да пазите групата им цялостна, като отделна бойна единица. Такива примамки откъсват цвета на тези племена, докато не останат само старци и старици, мърморещи за някогашната свобода — отвърна Леоман.
— Аха, някои са си чели уроците все пак.
— Да. Имаме библиотека, Хеборик. При това огромна, по настояване на Старата Ша’ик. „Опознайте враговете си по-добре, отколкото те сами се познават.“ Тъй е казал император Келанвед.
— Несъмнено. Макар че, смея да твърдя, не е бил първият.
Щом излязоха от широката улица между стоборите за конете, кирпичените обиталища на племената се появиха от всички страни. По песъчливите улички тичаха деца, коли, теглени от мулета и волове, бавно се точеха от центъра — пазарът за този ден беше приключил. Глутници кучета налитаха да изразят любопитството си с настървен лай и побягваха от предизвикателно вонящата бяла мечешка кожа, метната на широките рамене на тоблакая.
Започна да се сбира тълпа. Фелисин усещаше хилядите очи, приковали се в нея, долавяше тихото, колебливо мърморене. „Ша’ик е, ама и не е Ша’ик. И все пак е Ша’ик, вижте само двамата й любими телохранители, тоблакая и Леоман Пустинника, великите воини, измършавели от дългия път през пустинята. Пророчеството говореше за прераждане, за обнова. Върнала се е Ша’ик. Най-сетне, преродила се е. Ша’ик Преродената…“
„Ша’ик Преродената!“ Този съскащ ритъм се усилваше, ритъм на вълни, тълпите се разлюляха, вестта се понесе с бързия дъх на шепнещите уста.
— Надявам се, че в центъра ще има широка поляна или амфитеатър — измърмори под нос Хеборик. И се ухили насмешливо на Фелисин. — Кога за последен път крачехме с теб по една изпълнена с народ улица, момиче?
— По-добре от позор към триумф, отколкото обратното, Хеборик.
— Е, да, няма да споря.
— Има параден площад пред дворцовата шатра — каза Леоман.
— Дворцова шатра? Аха, послание за вечност, символ в чест на традицията — силата на древните нрави и прочие.
Леоман се обърна към Фелисин.
— Липсата на уважение у твоя спътник може да създаде проблеми, Ша’ик Преродена. Когато се срещнем с Върховните магове…
— Той благоразумно ще си затвори устата.
— Дано.
— Да му отрежа езика — изръмжа тоблакаят. — Така няма да се безпокоим.
— Нима? — изсмя се Хеборик. — Все още ме подценяваш, тъпако. Сляп съм, но ето, че виждам. Само ми отрежете езика — и, ох, как ще заговоря! Спокойно, Фелисин. Не съм глупак.
— Си, ако продължаваш да използваш старото й име — предупреди Леоман.
Фелисин ги остави да се подърлят, усетила най-после, че въпреки остротата на думите, с които се замерват, между тримата мъже е започнала да се създава връзка. Не нещо толкова просто като приятелството — в края на краищата тоблакаят и Хеборик бяха свързани по-скоро с веригите на омразата, — но връзка, възникваща от споделените изпитания и преживяното. „Моето прераждане ги свързва. То е общото за тях, макар да стоят на върховете на триъгълник, с Леоман на върха. Леоман, човекът без вяра.“ Вече наближаваха центъра на поселището. Тя видя от едната страна платформа, подиум с формата на диск, обкръжаващ някакъв фонтан.
— Ето там, за начало.
Леоман се обърна изненадано.
— Какво?
— Ще поговоря на тези, които ни следват.
— Сега? Преди да си се срещнала с Върховните магове?
— Да.
— И ще накараш тримата най-властни мъже в този стан да чакат?
— Това щеше ли да притесни Ша’ик, Леоман? Да не би прераждането ми да се нуждае от тяхната благословия? За съжаление тях ги нямаше, нали?
— Но…
— Време е и ти да си затвориш устата, Леоман — каза учтиво Хеборик.
— Отвори ми път, тоблакай — нареди Фелисин.
— Веднага, Избранице.
Порой от мисли заля Фелисин, докато се изкачваше на каменния подиум. „Ша’ик Преродената, тъмният плащ на Дрижна се спуска. Фелисин, благородната пикла от Унта, курвата от една миньорска яма. Отвори Свещената книга и довърши ритуала. Онази млада жена видя лицето на Бездната и ето, че идва да заяви, че застава срещу другата преди нея. Младата жена трябва да умре, като отвори Свещената книга — и все пак кой би помислил, че богинята ще е така податлива на сделка? Тя познава сърцето ми и това й дава увереност, изглежда, да отсрочи правото си над него. Сделката е сключена. Дадена ми е сила — толкова видения — и все пак Фелисин си остава, коравата й като камък наранена душа се рее на воля сред
