И въпреки всичко Корболо Дом съвсем не беше приключил.
Кедровата гора на юг от реката се издигаше по терасите от варовик, пътят на кервана се виеше обкръжен от стръмни, труднодостъпни склонове. И колкото по-навътре в леса навлизаше опустошеният керван, толкова по-древен и по-злокобен ставаше пътят.
Дюйкър водеше коня си за юздите, препъваше се в изровените от колелета, копита и ботуши камъни. До него трополеше фургон, препълнен с ранени войници. Ефрейтор Лист седеше на капрата, бичът му плющеше по плувналите в пот гърбове на двата изнурени вола.
Загубите при брода на Ватар се нижеха като безкрайна литания в изтръпналия ум на историка. Над двайсет хиляди бежанци, сред които — ужасяващ брой деца. По-малко от петстотин способни бойци бяха останали в клана на Мармота, а другите два клана бяха почти също толкова разбити. Седемстотин войници на Седма бяха загинали, ранени или изгубени. Жалка дузина инженерни бяха останали все още на крака, и едва стотина морски пехотинци. Изгубени бяха три благородни фамилии — непоносима загуба според Съвета.
И Сормо Е’нат. Седем древни магьосници, събрани в един човек, загуба не само на сила, но и на знание, на опит и мъдрост. Удар, който беше съборил уикците на колене.
По-рано през деня, когато керванът беше спрял на подходящ терен за временен отдих, капитан Лъл беше дошъл при историка, за да сподели с него част от запасите си храна. В началото си размениха съвсем малко думи, все едно че събитията при брода на Ватар бяха нещо, за което не биваше да се говори, въпреки че обсебваха като мор мислите на всекиго и отекваха призрачно зад всяка гледка наоколо, във всеки звук, вдигащ се от стана.
Лъл бавно заприбира остатъците от храната. После спря и Дюйкър видя, че гледа ръцете си, които бяха започнали да треперят. Историкът извърна очи, стъписан от внезапния срам, който го беше пронизал. Видя Лист, потънал в сън на капрата, окован в затвора на собствените си сънища. „Бих могъл милостиво да събудя младежа, но жаждата за знание ме е овладяла. Колко лесна става жестокостта напоследък.“
След малко капитанът въздъхна и набързо довърши работата си.
— Изпитваш ли необходимост да отговориш на всичко това, историко? — попита той. — Всички онези томове, които си чел, онези други мисли, на други мъже и други жени. От други времена. Как един смъртен намира отговор на онова, на което е способен той самият или неговият вид? Стига ли всеки от нас, бил то войник или не, до точка, от която всичко, което сме видели, което сме преживели, ни променя отвътре? Променя ни невъзвратимо. В какво се превръщаме тогава? В по-малко хора или в повече хора? Достатъчно хора или прекалено хора?
Дюйкър дълго мълча, зареял поглед в каменистия рид. След това се окашля.
— Всеки от нас си има свой личен праг, приятелю. Войник или някой от нас, всеки може да понесе само толкова, колкото може, преди да прекрачим… към нещо друго. Все едно че светът около нас се е изместил, макар че промяната е само в начина, по който ние гледаме на него. Промяна в перспективата, но в това няма никакъв разум — виждаш, но не чувстваш, или плачеш, но гледаш на своята болка сякаш от другаде, някак отстрани. Тук няма място за отговори, Лъл, защото всеки въпрос вече е изтлял. Повече човек или по-малко — това сам ще го решиш.
— Не може да не е писано за това — от учени, жреци… философи?
Дюйкър сведе глава и се усмихна.
— Правени са опити. Но онези, които сами са прекрачили този праг… е, на тях са им останали малко думи, с които да опишат мястото, което са намерили, а и не са особено склонни да се опитват да го обясняват. Както казах, това място е лишено от разум, място, където мислите се скитат, безформени и несвързани. Изгубени.
— Изгубени — повтори капитанът. — Аз със сигурност съм точно това.
— Но ние с теб, Лъл, сме се изгубили в края на живота си. Погледни децата и наистина ще се отчаеш.
— Как да се отговори на това? Трябва да знам, Дюйкър. Иначе ще полудея.
— Ловкост на ръката — отвърна историкът.
— Какво?!
— Помисли за магията, която сме виждали през живота си, онази огромна, необуздана, гибелна сила, на чиято ярост сме били свидетели. Доведени до възторг и ужас. А сега си помисли за фокусник — като онези, които си гледал като дете — игрите на илюзия и хитрини, които могат да изиграят с ръцете си и така да поднесат чудеса пред очите ни.
Капитанът помълча, после се надигна.
— И в това е моят отговор?
— Единственият, който мога да измисля, приятелю. Съжалявам, ако не е достатъчен.
— Не, старче. Съвсем достатъчен е. Трябва да е така, нали?
— Да, трябва.
— Ловкост на ръката.
Историкът кимна.
— Нищо повече не искай, защото светът — този свят — няма да ти го даде.
— Но къде ще намерим такова нещо?
— На неочаквани места — отвърна Дюйкър и също стана. Някъде напред отекнаха гласове и колоната отново пое нагоре. — Ако надвиеш и сълзите, и смеха си, значи си го намерил.
— До скоро, историко.
— До скоро.
Капитанът закрачи към ротата си, а Дюйкър се загледа след него, зачуден дали всичко, което беше казал, което бе предложил на този изстрадал човек, не е само лъжи.
Тази възможност сега го споходи отново, часове по-късно, докато се тътреше по коловоза. Една от онези разсеяни и несвързани мисли, станали толкова присъщи за изтерзания му, изпепелен ум. Върна се, позадържа се за миг, а после се отвя и изчезна.
Корболо Дом ги следваше по петите, кълцаше и режеше премазаната опашка на кервана, ала се сдържаше да изчака за по-добър терен преди поредната голяма битка. Навярно и той самият бе започнал да се свива от страх пред това, което беше започнал да разкрива Ватарският лес.
Между високите кедри се мяркаха дървета от някакъв друг вид, превърнали се в камък. Извити и чворести, вкаменените дървеса обгръщаха предмети, които също се бяха вкаменили — дърветата държаха жертвени дарове, бяха израсли около тях преди много, много време. Дюйкър добре си спомняше последния път, когато беше видял такива неща, в някогашно свещено място в центъра на един оазис, малко на север от Хисар. В онази вкаменена дъбрава беше видял рогове, забити в оплетените корени и клони, и тук също имаше много като тях, но те бяха най-малко обезпокояващата гледка от жертвените дарове на Ватар.
„Т’лан Имасс. Няма място за съмнение — безсмъртните им ликове се взират в нас от всички страни, черепи и сгърчени лица, надничащи от цепнатините на кристализиралата кора, тъмните ями на очите им следят преминаването ни. Това са гробища, не на външните обвивки на Т’лан Имасс, от плът и кръв, а на самите безсмъртни същества.“
„Виденията на Лист за древна война — тук виждаме резултата й.“ Виждаха се също така рухнали платформи, каменна дантела, кацнала сред клоните, които са ги обгръщали някога, стиснала струпаните кости като пръсти на каменни ръце.
„В края на войната оцелелите са дошли тук, донесли са онези свои другари, които са били твърде отпаднали, за да могат да продължат, и са превърнали тази гора в техния вечен дом. Душите на Т’лан Имасс не могат да отидат при Гуглата, не могат дори да напуснат затворите си от кост и сгърчена плът. Не можеш да погребеш такива същества — присъдата на земния мрак не предлага мир. По-добре е да позволиш на тези останки да се гледат едни други от скръбните си места, да гледат редките преминавания на смъртни по този път…“
Ефрейтор Лист виждаше прекалено ясно назад във времето, виденията му го отнасяха дълбоко в една история, която беше по-добре да остане забравена. Знанието го беше премазало — „както премазва всички нас, когато бремето му се окаже непосилно. И все пак го жадуваме.“
Започнаха да се появяват каменни грамади — купища големи камъни, увенчани с тотемни черепи. „Не са
