огромната Бездна.“
„И Леоман го знае…“
— На колене пред Ша’ик Преродената! — Ревът на тоблакая изтътна като небесен гръм в горещия, затаен въздух. Като един, хилядното множество се смъкна на колене, със сведени глави.
Фелисин пристъпи пред великана. Силата на Дрижна се процеди на тънка струя в душата й. „Ах, мила богиньо, скъпа моя закрилнице, тепърва ли се колебаеш с даровете си? Като тази тълпа, като Леоман, и ти ли очакваш доказателството на думите ми? Намерението ми?“
Все пак силата се оказа достатъчна, за да зашепнат ясно тихите й слова в ушите на всички присъстващи — включително и на тримата Върховни магове, застанали зад дъгата на парадния площад — „Прави, не коленичили.“
— Станете, верни мои.
Усети как тримата трепнаха при тези думи, точно както очакваше. „О, да, зная къде стоите. И тримата…“
— Свещената пустиня Рараку лежи, закриляна от прегръдката на кръга на Вихъра, оповестил светостта на моето завръщане. А отвъд правото на бунта — святото право на независимостта от малазанските тирани — все тъй залива земята ни с реки от кръв. Слугите ми предвождат огромни армии. Всички освен един от Седемте града са вече свободни. — Помълча за миг, усещайки как силата в нея се трупа, ала когато заговори отново, беше съвсем тихо. — Времето ни за подготовка е на свършек. Дойде време да тръгнем на поход, да оставим този оазис. Императрицата, на своя далечен трон, иска да ни накаже. Флота приближава към Седемте града, армия, предвождана от нейната избраница адюнкта, пълководка, чийто ум е разстлан като карта в моя — тя няма тайни, които да не знам…
Тримата Върховни магове не бяха помръднали. Фелисин бе надарена със знание за тях — внезапен прилив на знание, което можеше да принадлежи само на Старата Ша’ик. Можеше да види лицата им все едно, че стоеше едва на крачка пред всеки от тях, и знаеше, че в същия този момент и те споделят това чувство на внезапна близост — и отчасти изпита възхищение пред отказа им да затреперят. Най- възрастният беше старият сбръчкан Бидитал, онзи, който я откри, още малко дете, споходен от собствените си видения. Полуслепите му очи не се откъсваха от нейните. „Помниш ли онова дете, Бидитал? Онова дете, което така жестоко използва в първата и единствена нощ, за да изтръгнеш от него всички наслади на плътта. Прекърши я в собственото й тяло, остави й белези, от които не усещаше нищо, безчувствени. Така детето нямаше да има от какво да се отвлича, нямаше да има свои деца, нито мъж до себе си, който би могъл да изтръгне от душата й верността й към богинята. Бидитал, запазила съм ти местенце в огнената Бездна, и ти го знаеш много добре. Но засега ще ми служиш. На колене.“
Виждаше два образа едновременно, единия отблизо, другия — от платформата: как старецът се смъкна надолу и халатът около него се нагъна. Насочи вниманието си към следващия мъж. „Фебрил, най-мерзкият и престъпен от моите Върховни магове. На три пъти се опита да ме отровиш, и трите пъти силата на Дрижна изгори отровата от жилите ми — но ни веднъж не те обвиних. Нима вярваше, че нищичко не знам за пъклените ти усилия? И твоята най-стара тайна — бягството ти от Дасем Ълтър преди последната битка, предателството ти на каузата — нима си мислеше, че нищо не знам за това? И все пак, беше ми нужен, защото ти беше магнитът, привличащ несъгласните, онези, които можеха да ми изменят. На колене, кучи сине!“ Вля прилив на сила в заповедта и тя го смъкна на земята като невидима гигантска ръка. Той се сви върху мекия пясък и захлипа.
„Най-сетне стигнахме и до теб, Л’орик, моята единствена, истинска загадка. Магическите ти дарби са огромни, особено в издигането на непроницаеми стени около себе си. Насоката на мислите ти е непонятна за мен, дори ширините и дълбините на верността ти. И макар да изглеждаш лишен от всякаква вяра, реших, че най-много мога да разчитам на теб. Защото си прагматик, Л’орик. Също като Леоман. И въпреки това винаги съм на везните ти, всяко мое решение, всяка моя дума. Тъй че претегли ме сега, Върховни маго, и реши.“
Той се смъкна на едно коляно и леко сведе глава.
Фелисин се усмихна. „Наполовина. Както винаги. Много прагматично, Л’орик. Липсваше ми.“
И видя хитрата му, коварна усмивка под сенките на качулката му.
След като приключи с тримата, Фелисин отново насочи вниманието си към тълпата, очакваща със затаен дъх следващите й думи. Въздухът замря. „Какво остана?“
— Трябва да тръгнем в поход, чеда мои. Но само това не стига. Трябва да провъзгласим какво предстои да направим, така че да го видят всички.
Богинята беше готова.
Фелисин — Ша’ик Преродената — вдигна ръце.
Златистата прах се изви над нея, завъртя се на стълб. Стълбът нарасна. Вихрушката на бесния вятър и понесения от него прах се изду, заиздига се към небесата, повличайки със себе си златния покров на пустинята, дъхът разчисти огромния купол отвсякъде и откри невиждани от месеци сини висини.
Прашният стълб растеше и се извисяваше все по-нагоре и нагоре.
„Вихърът беше само подготовка за това. Това е вдигащият се пряпорец на Дрижна, копието, което е Апокалипсисът. Пряпорец, който ще се извиси над цял континент, за да се види от всички. Сега, най-после, войната започва. Моята война.“
Отметнала глава, тя пусна магическия си взор да запирува на воля с това, което се извисяваше към самия край на небосвода. „Мила сестрице! Виж какво направих!“
Арбалетът подскочи в ръцете на Фидлър, огънят блъвна в напиращите плъхове и опърли и изпече стотици твари.
Сапьорът се бе превърнал в ариергард за оттеглящата се пред кошмарния настъп на Грилън група.
— Д’айвърсът е погълнал живота на могъщи същества — бе казала Апсалар, а Маппо й кимна, докато се мъчеше да задържи Икариум и да го издърпа назад.
— Грилън никога досега не е показвал такъв… обем…
„Обем.“ Фидлър изсумтя. Последния път, когато се натъкнаха на този д’айвърс, плъховете бяха стотици. Сега гъмжаха хиляди, навярно десетки хиляди — можеше само да предполага броя им.
Хрътката Джиър се беше върнала при тях и сега водеше отстъплението им по странични пътеки и тесни проходи. Опитваха да заобиколят Грилън — нищо друго не можеха да направят.
„Докато Икариум не изгуби контрол, а богове, той е на ръба. Съвсем на ръба.“
Сапьорът бръкна в торбата с муниции, пръстите му забърсаха последната „проклетия“, оставиха я и напипаха още един запалител. Нямаше време да го закрепи на стрела, а и без това му бяха на привършване. Първата вълна черни твари вече пълзеше към него, няма и на пет крачки разстояние. Сърцето му заби лудо в гърдите. „Дали този път не ги пуснах прекалено близо? Дъх на Гуглата!“ И запокити глинената топка.
„Печено плъшешко.“
Грамадата черни тела погълна кипналия пламък, затъркаля се и се понесе с грохот към него.
Сапьорът се обърна и побягна.
За малко да се хвърли право в зейналите челюсти на Шан. Извика, свърна встрани, обърна се и се просна между няколкото чифта ботуши и мокасини. Групата се бе заковала на място. Той се изправи.
— Трябва да бягаме.
— Къде? — попита Крокъс, сухо и вяло.
Бяха на един завой, а от двата края прииждаха стени от плъхове.
Четири от Хрътките нападнаха по-далечната гмеж; с групата остана само Шан, заела мястото на Блайнд, опасно близо до Икариум.
С яростен вой, джагът отхвърли Маппо от раменете си, без никакво усилие. Треллът се олюля, изгуби равновесие, грамадното му туловище тупна на пода и сплетените корени изпращяха.
Икариум извади меча си и викът му процепи въздуха. В отговор дървото наоколо запращя и се отдръпна. Стоманеното небе отгоре лумна в кървавочервено и започна да се извива на въртоп над главите им. Дървесен сок швирна като лапавица от стените и ги опръска.
Шан връхлетя срещу джага, но Икариум я отхвърли като дрипа и тя отхвърча във въздуха.
Фидлър го изгледа само за миг, измъкна проклетията и я запокити срещу стената на д’айвърс.
