Но не беше „проклетия“.
Облещил очи, Фидлър зяпна раковината — как се натресе в пода и се пръсна като стъкло.
Чу дивашки пукот зад себе си, но не му остана време да помисли и в този миг всички други звуци заглъхнаха под шепнещия глас, надигнал се от счупената раковина — „дар на Бродника на Танно“ — шепот, който изпълни въздуха с песента на кости, намерили своята плът, и се изду.
Гъмжащата маса от плъхове от двете страни понечи да се отдръпне, но нямаше накъде да побегне — звукът обгръщаше всичко. Тварите започнаха да се свиват, плътта им тлееше, оставаха само козина и кости. Песента поглъщаше тази плът и се усилваше с нея.
Хилядогласният писък на Грилън изригна, пълен с болка и ужас. И той също бе погълнат.
Фидлър притисна ръце към ушите си. Песента заотеква настоятелно в него — глас на всичко друго, но не и човешки, не и на смъртно същество. Залитна и се смъкна на колене. Очите му бяха широко отворени, умът му не можеше да побере онова, което виждаше пред себе си.
Спътниците му също бяха рухнали на земята. Хрътките се бяха присвили боязливо — разтреперани грамади от мускули с присвити уши. Маппо се беше навел над отпуснатото, безчувствено тяло на Икариум. Костеният кривак беше в ръцете му, оцапан с прясна кръв и полепнали кичури дълга рижа коса. Най-сетне Маппо пусна оръжието и затисна ушите си с ръце.
„Богове, това ще ни убие всички… спри! Спри, проклето да си!“
Имаше чувството, че полудява, очите му го лъжеха, защото виждаше вече пред себе си стена, стена от вода, сива и опръскана с пяна, връхлиташе към тях по пътеката, издигаше се все по-високо, между стените от корени, неумолима. И той усети, че вече може да вижда през тази стена, все едно че се беше превърнала в разтопено стъкло. Отломки, каменни основи, покрити с водорасли, гнили останки от потънали кораби, ръждясали безформени грамади окислен метал, кости и черепи, обковани с бронз сандъци, пръснати мачти — всичката потънала на дъното памет на безброй цивилизации, лавина от трагични събития, развала и забрава.
Вълната ги заля и ги затисна с огромната си тежест, с неумолимата си сила.
И изчезна, като ги остави сухи като прахта.
Безмълвие беше изпълнило въздуха — и бавно се наруши от пъшкания, животинско скимтене, от шумоленето и дрънкането на дрехи и оръжия.
Фидлър се надигна на четири крака. Призрачната утайка на потопа сякаш беше попила в него, беше го изпълнила с неутешима скръб.
„Защитна магия?“
Бродникът се беше усмихнал. „Нещо такова.“
„И аз се канех да го продам това проклето нещо в Г’данисбан. Последната ми проклетия се оказа една проклета омагьосана раковина — така и не я проверих, нито веднъж. Дъх на Гуглата!“
Чак сега усети, че въздухът е стихнал от ново напрежение. Огледа се. Маппо беше взел кривака си и се беше изправил над неподвижното тяло на Икариум. Около него в кръг стояха Хрътките. Настръхнали.
Фидлър заопипва за арбалета си.
— Искарал Пъст! Разкарай ги тия Хрътки, проклет да си!
— Сделката! Азатът ще го вземе! — изпъшка Върховният жрец; все още залиташе от шемета на магията. — Сега е моментът!
— Не — изръмжа треллът.
Фидлър се поколеба. „Сделката, Маппо. Икариум изрази ясно волята си…“
— Разкарай ги, Пъст — повтори той и пристъпи към настръхналите зверове. Пъхна едната си ръка в торбата с муниции, уви я и я притисна до корема си. — Имам още една проклетия и тия Хрътки и от мрамор да са направени, няма да се спасят, когато пусна онова, дето го държа.
— Проклети сапьори! Кой ги измисли? Лудост!
Фидлър се ухили.
— Кой ги измисли ли? Ами Келанвед, кой друг — който се възвиси, за да стане твоят бог, Пъст. Допускам, че иронията ще ти допадне, Върховни жрецо.
— Сделката…
— Ще поизчака засега. Маппо, силно ли го удари? Колко време ще е така?
— Колкото поискам, приятелю.
„Приятелю. А в тази дума: «благодаря ти».“
— Добре тогава. Разкарай мастиите, Пъст. И да тръгваме към Къщата.
Върховния жрец спря да се върти в кръг. Замълча, обърна се към Апсалар и й се усмихна.
— Както каза войникът — отвърна му тя.
Усмивката му се стопи.
— Днешната младеж не разбира от вярност. Какъв срам! Едно време съвсем не беше така. Ще се съгласиш ли с мен, Слуга?
— Чу какво ти се каза — отвърна с гримаса бащата на Апсалар.
— Много си великодушен — да я оставяш да прави каквото си ще. Разглезил си я, човече! Предаден съм от собственото си поколение, уви! Сега какво?
— Сега това, че продължаваме — каза Фидлър.
— И няма да е много далече — кимна Крокъс и посочи напред. — Ей там. Виждам я Къщата. Виждам Треморлор.
Сапьорът изгледа как Маппо преметна оръжието си през рамо и вдигна нежно Икариум. Джагът увисна безчувствен в грамадните му ръце. Сцената бе така трогателна и мила, че Фидлър трябваше да извърне очи.
19.
На местния канелдски диалект щяха да го нарекат Меш’арн Тол’едан — Денят на Чистата кръв. Устието на река Ватар бълваше кръв и трупове в морето Доджал Хейдинг близо цяла седмица след клането, вода, която тъмнееше от червено до черно между белите подути тела. За рибарите, порещи тези води, това време беше наречено Сезона на акулите и не една мрежа се беше скъсала, преди да изтегли на борда грозния улов.
Ужасът не признаваше страни, нямаше фаворити. Разпространяваше се като петно навън, от племе на племе, от един град до следващия. И от това отвращение сред жителите на Седемте града се пораждаше страх. Насам идеше малазанска флота, предвождана от жена, корава като желязо. Онова, което се бе случило при брода на Ватар, беше брусът под гибелното й острие.
