после да свърши, счепкани с неумолимата реалност на тягостно точещите се ден след ден, нощ след нощ, със самата монотонност на пътуването.
„Но не, тук има нещо повече от най-обикновения конфликт на перспективата. Пясъчните часовници, стопилите се запаси храна и вода, измъчените намеци на капитана за един объркан свят на борда на този проклет кораб.“
„А бързата гемия трябваше да ни е подминала отдавна…“
„Салк Елан. Маг… от него направо вони на магия. И заклинател, който може така ловко да изкриви ума на цял екипаж… този заклинател би могъл да е Върховен маг. Не е невъзможно. Просто е почти невероятно сред тайния кръг на Мебра от шпиони и агенти.“
За Калам нямаше никакво съмнение, че Елан е изтъкал около себе си паяжина на заблуда — това беше напълно в характера на човек като него, все едно дали е нужно, или не. Въпросът бе по коя нишка точно да тръгне убиецът в търсене на истината?
„Времето. Колко дълго продължава вече това пътуване? Попътни ветрове там, където не би трябвало да ги има, сега и този щорм, който ни тласка все на югоизток, щорм, който при това не е дошъл от океанските глъбини — както изискват неизменните закони на морето, — а от островите на Фалар. В този сух сезон — сезон на ненарушимо спокойствие.“
„И тъй, кой си играе с нас тук? И каква роля има Салк Елан в тази игра, ако има?“
Убиецът се надигна с ръмжене от койката си, награби в движение кожената си торба от куката и се заклатушка към вратата.
Трюмът беше като обсадна кула под несекващ дъжд от камъни. Мъгла изпълваше соления душен въздух, водата се плискаше над кила, дълбока до прасците. Нямаше никой, всяка свободна ръка се напъваше в непосилната задача да запазят „Рагстопър“ цял-целеничък. Калам си разчисти място и издърпа един от сандъците. Порови в торбата си, докато ръката му не напипа малкия ръбест камък. Извади го и го сложи на капака на сандъка.
Не се изтъркаля; всъщност въобще не помръдна.
Убиецът извади камата си, стисна я за острието и удари с дръжката по камъка. Той се пръсна. Лъхна го горещ сух въздух. Калам се наведе.
— Бързак! Бързия Бен, копеле проклето, сега е моментът!
До ушите му не стигна никакъв глас, само несекващият рев на бурята.
„Започвам да намразвам маговете.“
— Бързи Бен, проклет да си!
Въздухът сякаш потръпна, като вълни от зной, надигнали се от дъното на пустиня. И познатият глас погъделичка ушите му.
— Да имаш някаква представа кога последния път можах да поспя? Тука всичко се е сринало в говняната дупка на Гуглата, Калам — къде си и какво искаш? И по-бързо — това ще ме убие!
— Мислех, че ти си ми ашикът в дупката, проклет да си!
— В Унта ли си? В двореца? Не съм си и представял, че…
— Благодаря за доверието — прекъсна го убиецът. — Не, не съм в проклетия от Гуглата дворец, идиот такъв. По море съм…
— И ние не сме. Току-що я оплеска, Калам — това не мога да го направя повече от веднъж.
— Знам. Като стигна там, ще се оправям сам. Така, значи дотук няма нищо ново. Слушай, можеш ли да усетиш къде точно съм в този момент? Нещо много сериозно се обърка на тоя кораб и искам да разбера какво е и кой е виновният.
— Това ли е всичко? Добре. Добре, остави ми една минута…
Калам зачака. Настръхна, щом усети как присъствието на приятеля му изпълни въздуха отвсякъде, онова опипващо като сонда излъчване, което убиецът познаваше толкова добре. И след миг изчезна.
— Уф.
— Какво означава това, Бързак?
— В беда си, приятелю.
— Ласийн?
— Не знам. Не пряко — тоя кораб вони на Лабиринт, Калам, един от най-редките между смъртните. Пообъркан ли си напоследък, приятел?
— Значи бях прав! Кой?
— Някой, може би на борда, може и да не е. Може да е някой кораб в същия Лабиринт, някъде много близо до вас, само че така и не си го видял. Нещо ценно на борда?
— Освен кожата ми, искаш да кажеш?
— Да, освен твоята кожа, разбира се.
— Само тлъстата плячка на един деспот.
— Аха. И някой иска да я откара някъде много бързо, а след като стигне там, същият някой ще поиска всяко проклето лице на борда да забрави къде е това място. Това ми е предположението, Калам. Може и много да греша, разбира се.
— Много ме утеши. Каза, че сте в беда там? Уискиджак? Дужек, взводът?
— Кретаме засега. Фидлър как е?
— Представа нямам. Решихме да се разделим.
— О, не, Калам!
— Да. Треморлор. Дъх на Гуглата, идеята беше твоя, Бързак!
— Стига Къщата да беше в… покой. Разбира се, можеше да се получи. Абсолютно. Поне така мисля. Но там всичко се е оплескало — всички Лабиринти са светнали, Калам. Да си хвърлял око на Драконова колода напоследък?
— Не.
— Блазе ти.
Осъзнал думите му, убиецът вдиша рязко.
— Пътят на Ръцете…
— Пътят… Ох. — Гласът на мага се извиси. — Калам! Ако знаехте…
— Нищо не знаехме, Бързак! Нищичко!
— Може пък да извадят късмет — промърмори след малко Бързия Бен. — Със Сори…
— Апсалар, искаш да кажеш.
— Каквото ще да е. Остави ме да помисля, проклет да си.
— О, страхотно — изръмжа Калам. — Нови схеми…
— Тук вече не удържам, приятел. Много съм уморен… много кръв загубих вчера май. Малът вика, че…
Гласът заглъхна. Студената мъгла отново загърна убиеца. Бързия Бен си беше отишъл. „И толкова. Вече наистина ще се оправяш сам. Фидлър… ех, копеле такова, трябваше да го предположиш, да се сетиш. Древни портали… Треморлор.“
Дълго не помръдна. Накрая въздъхна, изтри последните парчета от строшения камък от мокрия капак на сандъка и стана.
Капитанът се беше събудил и имаше компания. Салк Елан се ухили, щом Калам влезе в тясната каюта.
— Току-що си говорихме за тебе, партньоре — каза Елан. — Като знам каква е умствената ти нагласа, чудя се как ли ще приемеш новината…
— Добре де, ще я преглътна някак. Казвай.
— Тази буря… издухани сме от курса. Много далече.
— Тоест?
— Изглежда, ще тръгнем към друг пристан, щом затихне.
— Не към Унта?
Погледът на убиеца се спря на капитана. Той кимна — недоволен, но примирен. Калам разгъна картата на Кюон Тали в ума си, огледа я за миг и въздъхна.
— Град Малаз. Островът.
