— Никога не съм виждал тази легендарна клоака — каза Елан. — Нямам търпение. Вярвам, че ще си достатъчно щедър да ми покажеш всички забележителности, приятел.
Калам го погледна мълчаливо, след което се усмихна.
— Можеш да разчиташ на мен, Салк Елан.
Бяха се спрели да отдъхнат, вече почти свикнали със смразяващите викове и писъци, отекващи от други пътеки на лабиринта. Маппо пусна Икариум на земята и коленичи до отпуснатия си в несвяст приятел. Жаждата на Треморлор да погълне джага беше осезаема. Треллът притвори очи. „Безименните ни доведоха тук, да поднесем Икариум на Азата като жертвен козел на планински бог. Но не техните ръце ще се окървавят от това деяние. Аз съм този, който ще бъде опетнен.“
Мъчеше се да събуди в себе си образа на разрушеното селище — родното си място, — но то вече бе обладано от сенки. Съмнение бе заменило убеждението. Вече не вярваше на собствените си спомени. „Глупаво! Икариум е отнел живота на хиляди същества. Каквато и да е истината зад гибелта на родния ми град…“
Ръцете му се свиха в юмруци.
„Моето племе — стариците — не биха ме измамили. Каква тежест може да се придаде на сънищата на Икариум? Джагът не помни нищо. Нищо реално. Невъзмутимото му спокойствие смекчава всичко, замъглява ръбовете… замазва всеки цвят, докато паметта не се зацапа отново. Така. Добротата на Икариум е онова, което ме хвана в клопката…“
Юмруците го заболяха. Маппо сведе очи към приятеля си и огледа изпълненото с кротост изражение на оцапаното му с кръв лице.
„Треморлор няма да те вземе. Няма да бъда използван. Ако Безименните искат да те принесат в жертва, то нека дойдат за теб самите те, и първо — през мен.“
Вдигна глава и се взря към сърцето на лабиринта. „Треморлор. Посегни само за него със своите корени и те ще изпитат гнева на един воин трелл, ще се развихри бойният му сън, древни духове ще яхнат плътта му в убийствен танц. Това ти обещавам и си предупреден.“
— Казват — промълви до него Фидлър, — че Азатът е взимал в жертва и богове.
Маппо изгледа войника изпод свъсените си вежди.
Фидлър примижа и огледа гърчещите се стени около тях.
— Какви ли древни богове — със забравени отпреди хилядолетия имена — са оковани тук? Кога ли за последен път са видели светлина? Кога ли за последен път са могли да раздвижат крайниците си? Можеш ли да си представиш цяла вечност, изтърпяна така? Ако Треморлор умре… представи си безумието, което ще се развихри над света.
Треллът помълча за миг, след което прошепна:
— Какви са тези стрели, които мяташ по мен?
Фидлър повдигна вежда.
— Стрели ли? Не е било нарочно. Това място ми е легнало на плещите като плащ от усойници, нищо повече.
— Треморлор не изпитва глад за теб, войниче.
Фидлър се ухили криво.
— Понякога си струва да си никой.
— Сега наистина се подиграваш.
Усмивката на сапьора изстина.
— Разшири сетивата си, трелл. Не само Треморлор е гладен тук. Всеки затворник в тези стени от дърво усеща преминаването ни. Може и да потръпват от теб и Икариум, но подобни страхове не сдържат интереса им към останалите от нас.
Маппо извърна глава.
— Прощавай. Така и не помислих за никой друг, както си забелязал. Все пак не мисли, че бих се поколебал да ви защитя, ако възникне нужда. Не съм този, който би подценил честта на вашето приятелство.
Фидлър кимна отсечено и стана.
— Войнишки прагматизъм. Трябваше да разбера едно-друго.
— Разбирам.
— Извинявай, ако съм те обидил.
— А, боцна ме само с върха на ножа — добре, че ме поразбуди.
Искарал Пъст, клекнал на няколко крачки от тях, заломоти:
— Поразкаляй локвицата — о, да! Поразбишкай верността му насам-натам, великолепно! Наблюдавай стратегията и си трай — докато нарочените жертви се дърлят в безсмислен, разногласен спор. О, да, много съм научил от Треморлор и ето, че прилагам същата стратегия. Мълчание, тъмна насмешлива усмивка, намекваща, че знам повече, отколкото знам, внушение леко за загадъчност, да, и коварно знание. Никой не би могъл да долови объркването ми, измамните ми илюзии и заблуждаващите ми самоизмами! Мантия от мрамор, скрила свличащото се ядро от пясъчник. Виж как са ме зяпнали, как се чудят — всички се чудят — на тайния ми кладенец от мъдрост…
— Я да го убием — промърмори Крокъс. — Поне да сложим край на собствената му мизерия.
— И да пожертваме такова забавление? — изръмжа Фидлър.
— Брътвеж на тайни — изрече този път Върховния жрец на Сянка със съвсем различен глас, — за да решат, че съм безобиден.
Всички се извърнаха към него.
Искарал Пъст им отвърна с блажена усмивка.
Рояк бръмчащи оси се вдигна от килналата се стена от корени, понесе се над главите им и отмина — без да им обърне внимание. Фидлър усети как сърцето му отново се успокои и вдиша треперливо. Имаше някои д’айвърс, от които се боеше повече, отколкото от други. „Зверовете и тварите са едно, но насекоми…“
Погледна през рамо към другите. Икариум висеше отпуснат в прегръдката на Маппо. Главата му беше оцапана с кръв. Погледът на трелла бе взрян отвъд сапьора, към сградата, която ги чакаше. Лицето на Маппо се беше изкривило от болка и скръб, така открито и уязвимо, че сякаш беше не лице на трелл, а на дете, с копнеж толкова по-настоятелен от това, че беше съвсем неосъзнат. Трудно беше да се възпротиви човек на тази няма молба.
Фидлър насочи вниманието си отвъд Маппо и бремето му. Апсалар, баща й и Крокъс стояха подредени зад трелла в защитен кордон, а зад тях бяха Хрътките и Искарал Пъст. Пет чифта зверски очи и един човешки горяха напрегнато — „Ариергардът ни е от съмнителни съюзници. Говори за лошо избран момент за разцепление“ — и тази напрегнатост бе прикована в неподвижното тяло в ръцете на Маппо.
„Самият Икариум го пожела и с тези свои думи разкъса сърцето на трелла. Цената на мълчаливото съгласие е нищожна пред болката от отказа. И все пак Маппо ще даде живота си за това, а и ние вероятно ще направим същото. Никой от нас — дори Апсалар — не е достатъчно безсърдечен, за да отстъпи, да види, че джагът е взет. В името на дъха на Гуглата, ние сме пълни глупци, а Маппо е най-големият глупак от всички ни…“
— Какво ти се върти в ума, Фид? — попита Крокъс. Тонът му подсказваше, че му е напълно ясно.
— Сапьорите имат един израз — промърмори Фидлър. — „Облещен и тъп“.
Даруджистанецът кимна умислено.
Из други пътеки на лабиринта взимането на жертвите беше започнало. Превъплъщенците — най- силните от тях, оцелелите, които бяха успели да се доберат чак дотук — бяха започнали щурма си срещу Къщата на Азата. Какофония от дивашки писъци екнеше във въздуха. Треморлор се бранеше по единствения възможен начин — поглъщаше, затваряше — „но те са твърде много, твърде бързо прииждат“, — пращеше дърво, тресяха се заплетените от корени клетки, звукът беше като в гора, подложена на унищожение — клон след клон, дърво след дърво, прииждаше неумолимо напред, все по-близо и по-близо до самата Къща.
— Времето ни изтича! — изсъска Искарал Пъст и Хрътките около него се раздвижиха възбудено. — Неща идат зад нас. Неща! Колко по-ясно да се изразя?
