— Все още може да ни потрябва — каза Фидлър.
— О, да бе! — отвърна Върховният жрец. — Треллът може да го хвърли по тях като чувал с жито!
— Много бързо мога да го свестя — изръмжа Маппо. — Още си нося от онези денълски еликсири от твоя храм, Искарал Пъст.
— Хайде напред — подкани сапьорът. Наистина нещо се приближаваше зад тях и изпълваше въздуха с непоносима лютивина. Хрътките бяха откъснали очи от Маппо и Икариум и вече се бяха обърнали и пристъпваха нервно. Пътеката правеше остър завой на двайсетина крачки от мястото, където стояха зверовете.
Пронизващ звук разцепи въздуха — идваше точно иззад завоя, — последва взривният грохот на битка. И секна отведнъж.
— Много дълго чакахме! — изсъска Пъст и се присви боязливо зад Хрътките на своя бог. — Ето го, че идва!
Фидлър извърна рязко арбалета, приковал очи в мястото, където щеше да се появи преследвачът им.
Но вместо него иззад завоя се появи мъничко същество с лешниковокафява козина, огледа се колебливо и хукна към тях. От него се виеха струйки дим.
— Аий! — изпищя Пъст. — Душата ми изтормозиха!
Крокъс се втурна напред, като избута с лакти си туловищата на Шан и Джиър, все едно че не бяха нищо повече от тромави мулета.
— Моби!
Познайникът се затича към даруджистанеца, скочи в последния миг и кацна в ръцете му. Прегърна го през врата и се закрепи, с разтреперани крилца. Крокъс отдръпна глава.
— Уф. Вониш като Бездната!
„Моби, проклетият познайник…“ Очите на Фидлър пробягаха към Маппо. Треллът се мръщеше.
— Бок’арал! — Думата се изтръгна от устата на Пъст като проклятие. — Домашен любимец? Любимец? Лудост!
— Познайникът на чичо ми! — обясни Крокъс.
Хрътките се дръпнаха да му отворят път.
„Ех, момче, май е нещо много повече.“
— Съюзник значи — промълви Маппо.
Крокъс кимна, макар и доста неуверено.
— Гуглата знае само как ни е намерил. Как е оцелял…
— Лицемер! — Пъст запристъпва към даруджистанеца. — Познайник, а? Дали да не попитаме мъртвия превъплъщенец отзад за мнение? О, не, не можем, нали? Разкъсан е на късчета!
Крокъс не отвърна нищо.
— Все едно — каза Апсалар. — Губим време. Към Къщата…
Върховният жрец се извърна побеснял към нея.
— Все едно ли? Що за коварна измама дойде при нас? Що за мръсна измяна е надвиснала над нас? Ей там, от ризката на момчето…
— Стига! — сряза го Фидлър. — Тогава си остани тук, Пъст. Ти и Хрътките ти. — Обърна се отново към Къщата. — Ти какво мислиш, Маппо? Все още никой не се е приближил до нея — ако се затичаме…
— Можем да опитаме поне.
— Смяташ ли, че вратата ще се отвори за нас?
— Не знам.
— Да видим тогава.
Треллът кимна.
Треморлор вече се виждаше съвсем ясно. Обкръжаваше я ниска стена, изградена като че ли от вулканична скала, назъбена и остра. Единственият видим отвор в стената беше една тясна врата, над която се извиваха сплетени лози. Самата къща беше светлокафява, иззидана вероятно от варовик, входът беше вграден между две асиметрични двуетажни кули, и двете без прозорци. Виеща се пътека, покрита с каменни плочи, свързваше портата със загърнатата в сянка врата на Къщата. В двора върху малки гърбици пръст растяха ниски чворести дървета.
„Посестрима на Скръбния дом в град Малаз. Почти същата като онази в Даруджистан. Всички си приличат. Всички Азат — макар че откъде е дошло това име и отпреди колко време — никой не знае и едва ли ще узнае някога.“
Маппо заговори тихо.
— Казват, че Азатите свързват селенията — всички селения. Казват, че самото време спира между тези стени.
— И вратите, по неведоми причини, се отварят само за малцина. — Фидлър се намръщи на собствените си думи.
Апсалар пристъпи и застана пред него.
Сепнат, Фидлър изсумтя.
— Много сме се разбързали нещо?
Тя го погледна през рамо.
— Онзи, който ме беше обсебил, Фидлър… един Азат го бе приел. Някога.
„Съвсем вярно. А защо това ме изнервя толкова, сега и точно тук?“
— Та как се прави? Специално почукване? Или ключето е под хлабавата плочка до прага?
Усмивката, с която му отвърна, бе като балсам за възбудената му душа.
— Не. Нещо много по-просто. Смелост.
— Какво пък, от нея си имаме колкото щеш. Все пак сме тук, нали?
— Да, тук сме.
Поведе и всички я последваха.
— Онази омагьосана раковина — избоботи Маппо. — Нанесе огромни щети на соултейкън и д’айвърс, все още ги нанася, изглежда — за Азата това може да се окаже достатъчно.
— Моли се да е така.
— Моля се.
— Тогава защо онази убийствена песен не унищожи и нас?
— Мен ли питаш, Фидлър? Този дар беше даден на теб, нали?
— Да. Спасих едно момиче — родственичка на Бродника.
— Кой Бродник, Фидлър?
— Кимлок.
Треллът помълча няколко крачки, след което изръмжа от безсилие.
— Момиче, казваш. Колкото и близка родственичка да му е била, възнаграждението му далеч надвишава жеста ти. Нещо повече — предназначението му явно е било съвсем преднамерено — магията в онази песен беше подбрана съвсем умишлено, Фидлър. Кажи ми, Кимлок знаеше ли, че търсиш Треморлор?
— Определено не съм му го казвал.
— Да те е докоснал случайно в някой момент — забърсване с пръст по ръката, нещо такова?
— Помоли ме, доколкото помня. Искаше да научи историята ми. Отказах. Но, кълна се в дъха на Гуглата, Маппо, не мога да си спомня със сигурност дали не е имало някакъв случаен контакт.
— Смятам, че трябва да е имало.
— Ако е така, прощавам му за недискретността.
— Предполагам, че и това е предвидил.
Макар Треморлор да устояваше на щурма, бушуващ от всички страни, битките наоколо съвсем не бяха секнали, а от някои места трясъците и пращенето на дърво сякаш приближаваха неумолимо.
Когато един от тези невидими, но разкъсващи слуха грохоти се приближи към групата и се понесе към сводестата порта, Апсалар забърза. Миг след това всички се втурнаха в бяг.
— Къде? — изрева Фидлър и завъртя обезумял глава във всички посоки. — Къде е, в името на Гуглата!
Отговорът последва с внезапен порой от леденостудена вода отгоре, с дивашкото отваряне на
