ревностно си пази водоизточника.
— Май наистина ще е добре да поговоря с Колтейн.
— Да, сър.
Сухото тресавище, както щяха да го нарекат, само по себе си се превърна в завещание на скръб. Очакваха ги три огромни силни племена, две от които, трегините и билардите, връхлитаха окаяната колона като пепелянки. С третото, разположено в най-западния край на равнините — племето хундрил, — нямаше пряк сблъсък, макар да се усещаше, че това няма да трае дълго.
В този поход жалкото стадо, съпровождащо Кучешката верига, измря — животните просто рухваха по пътя, колкото и свирепо да налитаха уикските кучета-браничари да ги накарат да се изправят и да продължат пътя си с колоната. След като ги разсечаха, труповете не можеха да предложат нищо повече от жилави като кожа ивици съсухрено месо.
Към ужасната, разкъсваща жажда се прибави и гладът, тъй като уикците отказваха да колят конете си и се грижеха за тях с красноречив фанатизъм, на който никой не смееше да се опълчи. Воините бяха готови да пожертват себе си, за да опазят конете си живи. Една петиция от Съвета на Нетпара, в която се предлагаше да изкупят сто коня, беше върната омазана с човешки изпражнения.
Двете пепелянки хапеха безмилостно, оспорваха всяка левга, яростта и честотата на атаките им се усилваше, докато не стана ясно, че наближава главният сблъсък, само след броени дни.
А по петите на колоната идеше армията на Корболо Дом, сила, която беше нараснала с въвличането на войски от Таксиан и други крайбрежни поселения и беше вече поне пет пъти по-многочислена от Седма на Колтейн и неговите уикски кланове. Само по себе си сдържаното преследване на ренегата пълководец, оставил дребните сблъсъци на дивите степни племена, бе като зла прокоба.
Щеше да дойде за предстоящото сражение, несъмнено, и невъзмутимо изчакваше фаталния ден.
Кучешката верига се влачеше напред, стигнала вече до онова, което според картите трябваше да е краят на Ненот Одан, където на южния хоризонт се издигаше стена от хълмове. Керванският път се врязваше в единствения по-сериозен проход — широка речна долина между хълмовете Билан’ш на изток и хълмовете Санифир на запад; пътят се виеше в протежение на седем левги, след което се отваряше в равнина срещу древната селищна могила Санимон, завиваше покрай нея, за да прекоси Санит Одан, отвъд нея — равнината Гелеен, Доджал Одан — и до самия град.
Никаква спасителна армия не се появи откъм долината на Санимон. Дълбокото чувства за самота надвисна като тъмен покров над кервана, щом зад хълмовете, ограждащи устието на долината, видяха в гаснещата дневна светлина двата стана — и двата огромни — на племената. Главните сили на трегините и билардите.
Тук значи, в устието на тази древна долина… тук щеше да е.
— Умираме — измърмори Лъл, докато крачеше до историка към мястото, нарочено за офицерския съвет. — И този път не го казвам просто фигуративно, старче. Днес изгубих единайсет войници. Гърлата им се бяха издули толкова лошо от жаждата, че не можеха да си поемат дъх. — Махна с ръка да прогони бръмналата пред лицето му муха. — Дъх на Гуглата, плувнал съм в тази броня… докато свърши всичко, ще сме заприличали на Т’лан Имасс.
— Не бих казал, че аналогията ти ми допада, капитане.
— Не съм и очаквал.
— Конска пикня. Това пият напоследък уикците.
— Да. И моите също. Вече цвилят насън — и мрат от нея.
Покрай тях пробягаха три кучета. Грамадното, Бент, една женска и палето, драпащо настървено след тях.
— Тия ще ни надживеят всички — изръмжа Лъл. — Проклети зверове.
Небето пред тях притъмняваше, първите звезди взеха да се показват през помръкващия лазур.
— Богове, колко съм уморен.
Дюйкър кимна. „О, да. Пътувахме толкова дълго, приятелю, и ето, че вече стоим лице в лице срещу Гуглата. Той приема уморените със същата готовност, както и непокорните. Със същата гостолюбива усмивка.“
— Тази вечер нещо се носи във въздуха, историко. Усещаш ли го?
— Да.
— Може Лабиринтът на Гуглата да се е приближил.
— Такова е усещането, нали?
Стигнаха командната шатра на Юмрука и влязоха.
Пред тях се бяха подредили обичайните лица. Нил и Недер, последните останали магьосници; Сълмър и Ченед, Бълт и самият Колтейн. Всички се бяха превърнали в съсухрени жалки подобия на някогашната си воля и сила.
— Къде е Бънгъл? — попита Лъл, след като се тръшна на обичайния си походен стол.
— Слуша сержанта си, предполагам — отвърна с вяла усмивка Бълт.
Колтейн нямаше време за празни приказки.
— Нещо се приближава насам, тази нощ. Магьосниците са го усетили, макар че не могат да ни кажат нищо повече. Предстои ни да се подготвим за него.
Дюйкър се обърна към Недер.
— Какво е усещането?
Момичето сви рамене, след което въздъхна.
— Смътно. Тревожност, необузданост дори… не знам, историко.
— Усещали ли сте досега нещо подобно? Макар и малко?
— Не.
„Необузданост.“
— Съберете бежанците на едно място — разпореди Колтейн на капитаните си. — Удвоете външните патрули…
— Юмрук — намеси се Сълмър, — утре ни чака сражение…
— Да, и е нужен отдих. Знам. — Уикецът закрачи напред-назад из шатрата, но крачките му бяха по- бавни от обикновено. Бяха изгубили също и плавността, лекотата и елегантността си. — И освен това сме ужасно изтощени — и нямаме капка вода.
Дюйкър потръпна. „Сражение? Не, утре ще е клане. Войници, негодни за бой, неспособни да се бранят.“ Окашля се, понечи да заговори и спря. „Една дума, но само да я изрека би означавало да предложа най- жестоката илюзия. Една дума.“
Колтейн го гледаше.
— Не можем — каза му тихо.
„Знам. За воините на бунта не по-малко, отколкото за нас, това трябва да свърши с кръв.“
— Войниците не могат да копаят окопи — наруши Лъл тежката тишина.
— Дупки тогава.
„Дупки. Да прекършат конните напади, да трошат крака, да хвърлят в пръстта цвилещите коне.“
И тогава съвещанието приключи. Въздухът изведнъж настръхна и онова, което се заканваше да ги споходи, възвести появата си с лек пукот на далечна мълния, с мазна мъгла — като пот, задушила въздуха.
Колтейн изведе всички навън под искрящия нощен саван. Ритаха и цвилеха коне. Виеха псета.
Войниците се надигаха от походните си постели като призраци.
В откритото пространство, отвъд най-външните постови, въздухът изведнъж се разпра с дивашки, късащ ушите звук.
Три бели коня изтътнаха от черния процеп, последвани от още три и още три, всички впрегнати, всичките девет — цвилещи от ужас. Зад тях изгромоля огромна каляска, опърлена от пламъци, пищно изрисуван левиатан, яхнал шест огромни колелета, всички по-високи от човешки ръст. Дим се стелеше след впряга като дебели вълнени нишки — и от самите коне, и от трите фигури, едва видими зад последните три животни.
