разполага със съюзници — доскорошните му врагове — може би дори самите Каладън Бруд и Аномандър Рейк…“ Дюйкър се обърна към Колтейн и видя същото разбиране, утаено върху замисленото му лице.
Уикецът протегна ръка и прие дара.
— Императрицата не трябва да ви загуби, Юмрук. Носете го, сър. И когато дойде моментът, го счупете — върху собствената си гръд. Дори това да се окаже последното ви действие, макар да ви съветвам да не се разделяте с него дотогава. Такова беше пламенното настояване на неговия създател. — Карполан се ухили отново. — А какъв мъж е този създател! Дузина асценденти биха дали мило и драго да получат главата му на тепсия, с очите, накиснати в марината, езика опечен с чушленца, ушите изпърлени на…
— Схванах идеята ви — прекъсна го Дюйкър.
Колтейн окачи верижката на врата си и пъхна шишенцето под кожената си риза.
— Призори ви очаква жестока битка — каза Карполан. — Уви, не мога да остана и няма да остана. Макар да съм маг от най-висш порядък, макар да съм безскрупулно дързък търговец, признавам, че съм податлив на сантименталност, господа. Не желая да бъда свидетел на такава трагедия. Освен това трябва да направим още една доставка, преди да тръгнем обратно, а нейното постигане ще изисква всичките ми умения, всъщност би могло дори да ги изцеди до дъно.
— Не бях чувал нищо за Гилдията ви, Карполан — каза Дюйкър, — но някой ден с удоволствие бих послушал повече за приключенията ви.
— Може би ще се появи такава възможност, историко. Но засега — чувам, че моите акционери се събират и трябва да се погрижа за конете — да отдъхнат и да се поуспокоят — макар че, длъжен съм да го кажа, те, изглежда, са придобили жажда за все по-ужасни преживелици. Също като нас, нали? — Търговецът се надигна.
— Моите благодарности — изръмжа Колтейн. — Към вас и към акционерите ви.
— Имате ли да предадете нещо на Дужек Едноръкия, Юмрук?
Отговорът на уикеца стъписа Дюйкър — заби в него ръждясалия нож на подозрителността, който щеше да остане и да го гложди дълго след това.
— Не.
За миг Карполан се ококори. След това кимна.
— Уви, ще трябва да тръгваме. Дано утре вашите врагове платят скъпо, Юмрук.
— Ще платят.
Неочакваната щедрост на доставката на храна и вода не можеше да постигне пълно възстановяване, но армията, станала призори, излъчваше спокойна решимост, каквато Дюйкър не беше виждал от хребета Гелор насам.
Бежанците останаха скупчени нагъсто в една падина северно от устието на долината. Клановете на Невестулката и Мармота охраняваха позицията, разположени на едно възвишение срещу сборните сили на Корболо Дом. Повече от тридесет бунтовници стояха срещу всеки уикски конник и неизбежният изход от сблъсъка бе толкова очевиден, толкова жестоко ясен, че паниката бушуваше на вълни сред скупчените бежанци, поривът на безнадеждност полюшваше множеството насам-натам и отчаяни ридания изпълваха прашния въздух.
Колтейн реши да се вреже между племенните орди, блокирали устието на долината, при това да го направи бързо, и съсредоточи във фронта своя клан на Враната и по-голямата част от Седма. Само един бърз и съкрушителен пробив можеше да предложи някаква надежда за клановете в ариергарда, както и за самите бежанци.
Дюйкър седеше на гърба на измършавелия си кон на едно ниско възвишение, леко на изток от главния път, и от тази позиция едва можеше да различи двата уикски клана на север — армията на Корболо Дом, някъде отвъд техните редици, не се виждаше оттук.
Впряговете на Търговската гилдия Тригали си бяха заминали — изчезнаха в последните минути на нощта, преди хоризонтът на изток да започне да се пробужда със смътна бледнина.
Ефрейтор Лист изкачи склона и дръпна юздите на коня си до историка.
— Чудесно утро, сър. Времето се обръща. Във въздуха се носи промяна — усещате ли го?
Дюйкър го изгледа накриво.
— Не е редно млад човек като теб да е толкова весел в такъв ден, ефрейтор.
— Нито пък старец като вас да е толкова кисел, сър.
— Гуглата да те вземе, келеш такъв, до това ли води фамилиарността?
Лист се ухили — достатъчно красноречив отговор.
Дюйкър присви очи.
— А какво нашепва твоят призрак джагът, Лист?
— Нещо, което той самият никога не е имал, историко. Надежда.
— Надежда? Как? Откъде? Да не би Пормквал най-сетне да се е появил?
— Не знам за такова нещо, сър. Смятате ли, че е възможно?
— Не.
— Аз също, сър.
— Тогава какви, в името на косматите топки на Финир, ми ги дрънкаш, Лист?
— Не знам, сър. Просто се събудих с чувството… — Той сви рамене. — Чувствах, че все едно току-що сме били благословени, докоснати от бог, или нещо такова…
— Великолепен начин да посрещнем последната си зора — промърмори Дюйкър и въздъхна.
Племената на трегините и билардите вече се подготвяха за атака, но внезапно прозвучалите рогове от Седма дадоха да се разбере, че Колтейн не се интересува от благоволението им и няма да ги чака. Пиконосците на Враната и конните стрелци се понесоха напред, нагоре по полегатия склон към източния хълм, зает от билардите.
— Историко!
Нещо в тона на младия ефрейтор накара Дюйкър рязко да се обърне. Лист не обръщаше внимание на атаката — беше се обърнал на северозапад, където току-що се бяха появили безброй други конници.
— Хундрилите — промълви Дюйкър. — Казват, че са най-силното племе на юг от Ватар — което вече можем да признаем.
Към билото затътнаха конски копита. Двамата се обърнаха и видяха, че към тях идва самият Колтейн. Юмрукът погледна на северозапад. Изражението му остана безстрастно, почти спокойно.
Първите сблъсъци в ариергарда бяха започнали — първото проливане на кръв за този ден, най-вероятно кръв на уикци. Бежанците вече напираха на юг, с отчаяната надежда, че могат да си отворят път през долината само с воля.
Многохилядната хундрилска орда се раздвои, едната част точно на запад от устието на Санимон, другата — по на север, откъм фланга на армията на Корболо Дом. Между двете остана малка група бойни главатари, които препуснаха към възвишението, на което стояха Дюйкър, Лист и Колтейн.
— Изглежда, търсят личен двубой, Юмрук — каза Дюйкър. — Най-добре ще е да отстъпим.
— Не.
Историкът се извърна. Колтейн беше снишил пиката си и наместваше покрития си с гарванови пера щит на лявата си ръка.
— Проклет да сте, Юмрук — това е безумие!
— Дръжте си езика, историко — отвърна разсеяно Колтейн.
Погледът на Дюйкър се прикова в късата сребърна верижка на шията му.
— Какъвто и дар да носите на врата си, казаха ви, че ще подейства само веднъж. В момента се държите като боен главатар на уикци, а не като Юмрук на Империята.
Мъжът пред него се извърна рязко и острието на пиката опря в гърлото на историка.
— И кога точно — изхриптя Колтейн — ще мога да избера как да умра? Въобразявате си, че ще използвам тази проклета дрънкулка? — Посегна с лявата си ръка и скъса верижката на врата си. — Вие го носете това, историко. Всичко, което съм направил, не струва пукната пара за света, докато не се разкаже. Гуглата да го вземе Дужек Едноръкия! Гуглата да я вземе императрицата! — Хвърли шишенцето към Дюйкър и то тупна в разтворената му длан. Пръстите му се стиснаха сами и той усети змийското хлъзгане на верижката между мазолите. Върхът на пиката, опрян в шията му, не беше помръднал.
