Елан сви рамене.
— Не че има особен повод, освен може би тази умислена атмосфера на очакване, на нетърпение дори.
— Че какво има да му се мисли?
— Ти ще кажеш, приятелю.
Калам се намръщи и не отвърна нищо.
— Град Малаз — отново заговори Елан. — Какво да очаквам?
— Представи си просто една кочина край морето. Гнило, гъмжащо от твари блато…
— Добре, добре! Съжалявам, че попитах!
— Как е капитанът?
— Никаква промяна, уви.
„Защо ли не съм изненадан? Магия… богове, колко мразя магията!“
Салк Елан отпусна небрежно дългите си пръсти на перилото, разкривайки за кой ли път увлечението си към скъпоценни камъни със зеленикав оттенък, вградени в пищно безвкусни златни пръстени.
— Един бърз кораб би могъл да ни откара до Унта за ден и половина…
— Откъде знаеш?
— Попитах един от моряците, Калам, откъде иначе? Онзи твой осолен приятел, който уж е поел командването, как му беше името?
— Не помня да съм го питал.
— Вярно. Този твой талант е удивителен.
— Кой?
— Способността ти да прекършваш собственото си любопитство, Калам. Изключително практично в някои случаи и ужасно рисковано в други. Труден човек си за опознаване, Калам, още по-труден за предвиждане…
— Вярно е, Елан.
— И все пак ми харесваш.
— Нима?
— О, да. И това ме радва, защото е важно за мен…
— Ако си такъв, по-добре иди си намери някой моряк.
Салк Елан се усмихна.
— Не това имам предвид, но ти, разбира се, го знаеш добре, само дето не можеш да се сдържиш да не ужилиш. Това, което искам да кажа, е, че обичам да бъда харесван от хората, на които се възхищавам…
Калам се обърна рязко.
— Какво намираш за толкова възхитително, Салк Елан? С всичките си смътни предположения, да не би да си намерил повод да вярваш, че съм податлив на ласкателства? Защо толкова държиш да сме партньори?
— Убийството на императрицата няма да е лесна работа — отвърна Елан. — Но я си представи, че успееш! Че си постигнал нещо, което всички са смятали за невъзможно! О, да, иска ми се да съм част от това, Калам Мекхар! Да съм там до теб, да забия ножовете си в сърцето на най-могъщата империя на света!
— Изгубил си си ума — отвърна тихо Калам, едва доловимо над грохота на вълните долу. — Да убиеш императрицата? Нима съм длъжен да те подкрепя в такова безумие? Абсурд, Салк Елан.
— Спести ми лицемерията — изръмжа Елан.
— Що за магия държи този кораб?
Очите на Салк Елан се разшириха неволно, след което той поклати глава.
— Над възможностите ми е, Калам, Гуглата ми е свидетел. Претърсих всяка педя от плячката на Пормквал и не намерих нищо.
— Самият кораб?
— Не, доколкото мога да определя. Виж, Калам, някой ни е привлякъл в Лабиринт — така предполагам. Някой, който държи на товара. Само хипотеза, но с друго не разполагам. Ето, приятелю, разкрих ти всичките си тайни.
Калам дълго мълча, после каза:
— В Малаз имам хора… неочаквано събиране, много преди графика, но са там.
— Контакти. Чудесно. Ще ни трябват. Къде?
— Има едно тъмно място в града. Най-тъмното. Единственото място, за което жителите избягват да споменават или съзнателно пренебрегват — и там, ако всичко мине добре, ще чакаме съюзниците си.
— Нека да предположа: долната кръчма с името „При Смайли“, някога собственост на едного, който щеше да стане император — моряците разправят, че храната там била ужасна.
Калам го зяпна удивен. „Гуглата ми е свидетел, или е стъписващо язвителен, или… или какво, в името на Бездната?“
— Не. Място, наречено „Скръбния дом“. И не е във вътрешността на града, а при портите, въпреки че, разбира се, Салк Елан, ще можеш спокойно да разгледаш двора му.
Елан се опря на перилото и се загледа в смътните светлини на Малаз.
— Ако се наложи да чакаме дълго приятелите ти, може би. Може би ще го направя.
Едва ли забеляза злата усмивка на Калам.
Искарал Пъст сграбчи халката с две ръце, опря крака във вратата и като ломотеше несвързано от ужас, дръпна с все сила… и нищо. С ръмжене, Маппо прекрачи лежащия пред входа на Треморлор Икариум и избута Върховния жрец настрани.
Фидлър чу как треллът се напъна и изпъшка, но цялото му внимание беше приковано в рояка кръвничета. Треморлор се мъчеше да ги спре, но настъплението им беше неумолимо. До него стоеше Блайнд, вдигнала глава и настръхнала. Другите четири Хрътки се бяха появили отново по пътеката и тичаха към увитата с лозници порта. Сянката, хвърляна от д’айвърс, се люшкаше над тях като черна вода.
— Или се отваря само с докосване — каза Апсалар със смайващо спокоен тон, — или изобщо не се отваря. Отдръпни се, Маппо, нека да опитаме всички.
— Икариум се размърда! — извика Крокъс.
— Точно това е заплахата — отвърна треллът. — Богове подземни! Не тук, не точно сега!
— Сега е моментът! — изврещя Искарал Пъст.
Апсалар заговори отново.
— Крокъс, остана да опиташ само ти и Фидлър — викна Апсалар. — Хайде, бързо.
Последвалата тишина каза на Фидлър всичко, което искаше да разбере, и той изръмжа на навелия се над Икариум Маппо:
— Събуди го! Иначе всичко е загубено.
Треллът вдигна глава и сапьорът видя изписаната на лицето му болезнена нерешителност.
— Толкова близо до Треморлор… рискът, Фидлър…
— Какво…
Но не можа да продължи.
Сякаш пронизано от мълния, тялото на джага се разтърси и от гърлото му се изтръгна пронизителен вик. Звукът ги зашемети и ги събори на земята. С потекла от раната на главата прясна кръв, още неотворил очи, Икариум се надигна. Древният дълъг меч изсвистя от ножницата и блесна като мълния.
Хрътките и роякът на д’айвърс стигнаха до двора едновременно. Земята и кривите дървета изригнаха нагоре, оплетените паяжини от коренища и клони се усукаха към небесата като черни платна, издуха се и се разшириха. Други корени заплющяха и се запротягаха към Хрътките и зверовете заскимтяха.
В този момент, обгърнал всичко това с очи, Фидлър се усмихна вътрешно. „Не само на вероломство е способен Сенкотрон… как би могъл да устои Азатът на Хрътките на Сянката?“
Една ръка го стисна за рамото.
— Резето! — изсъска в ухото му Апсалар. — Опитай вратата, Фид!
Д’айвърс стовари силата си в последната, отчаяна защита на Треморлор.
