Погледите им замръзнаха, вкопчени един в друг.
— Извинете, господа — каза Лист. — Струва ми се, че моментът не е подходящ за двубой. Ако благоволите да забележите…
Колтейн отдръпна пиката и се обърна.
Хундрилските главатари чакаха в редица, няма и на трийсет крачки пред тях. Под кожените си дрехи и фетишите носеха странни сивкави брони, люспести като влечуги. Дългите мустаци, рошавите бради и сплетените коси скриваха повечето от лицата им, а онова, което оставаше открито, беше изгоряло от слънцето и скулесто.
Един от тях подкара дребното си конче стъпка напред и заговори на завален малазански.
— Черно крило! К’ъв е залогът днес според теб?
Колтейн огледа прашните облаци на север и на юг и отвърна:
— Не бих се обзалагал.
— Дълго чакахме този ден — каза бойният главатар. Изправи се на стремената и посочи към хълмовете на юг. — Днес тук са и трегините, и билардите. — Махна с ръка на север. — И кан’елд, и семк, аха, и тайтанците, к’вото е останало от тях де. Великите племена на южните одани, но все пак кое от всички тях е най-достойното? Отговорът ще се види днес.
— А вие по-добре побързайте — каза Дюйкър. „Войниците не ни стигат, инак нямаше да проявите такава дързост, кучи синове.“
Колтейн като че ли бе помислил същото, макар да реагира по-хладнокръвно.
— Въпросът си е ваш, а и отговорът му не ме интересува.
— Значи това не занимава уикските кланове, а? Какво, вие не сте ли племе?
Колтейн бавно намести дръжката на пиката в стегата.
— Не сме. Ние сме войници на Малазанската империя.
„Дъх на Гуглата, запомнил го е.“
Главатарят кимна, несмутен от отговора.
— Тогава, докато сте тук в този ден, гледайте добре, Юмрук Колтейн.
Обърнаха конете и се пръснаха към клановете си.
— Вярвам — рече Колтейн, след като се огледа, — че сте избрали добро място за наблюдение, историко. Тъй че ще останем тук.
— Юмрук?
По мършавото лице на Колтейн пробяга крива усмивка.
— Е, за малко.
Кланът на Враната и Седма дадоха всичко от себе си, но силите, които държаха устието на долината — от по-високите си позиции от двете страни, както и навътре в гърлото на долината — не се огънаха. Кучешката верига се сви между чука на Корболо Дом и наковалнята на трегин и билард. Изходът беше само въпрос на време.
Действията на хундрилските кланове промениха всичко. Защото те бяха дошли не за да се включат в клането на малазанците, а да отговорят на единствения въпрос, поставен от тяхната гордост и чест. Южната орда удари позициите на трегин с мъстта на божия коса. Северната бе като копие, забило се дълбоко във фланга на Корболо Дом. Трета, невидима до този момент сила се изсипа от самата долина, зад билардите. Атаките бяха съгласувани до съвършенство и само след няколко минути се оказа, че няма кой да спре силите на Малазан, докато в същото време битката кипеше яростно от всички страни.
Армията на Корболо Дом се съвзе бързо, престрои се във възможно най-добър ред и успя да изтласка хундрилите след над четири часа яростна битка. Една цел обаче беше постигната, тя беше разбиването на семк, на кан’елд и на остатъците от тайтанците. „Половин отговор“, беше промълвил в този момент напълно обърканият Колтейн.
След още час южните сили разбиха фронта на трегините и билардите и се спуснаха в преследване на бягащите.
Час преди свечеряване един самотен хундрилски главатар подкара нагоре по склона към тях в бавен тръс. Когато се приближи, видяха, че е мъжът, който им беше говорил в началото на битката. Бронята му беше пробита на много места и целият беше оплискан с кръв, поне половината от която сигурно бе негова, но яздеше изправен в седлото.
Спря се на десет крачки от Колтейн.
— Май намерихте отговора си — каза Колтейн.
— Намерихме го, Черно крило.
— Хундрил.
На оцапаното с кръв лице на воина се изписа изненада.
— Висока чест ни оказвате, но не. Опитахме се да съкрушим Корболо Дом, но не успяхме. Отговорът не е хундрил.
— Значи отдавате тази чест на Корболо Дом?
Бойният главатар се изплю на земята и изръмжа:
— Духове на бездната! Не може да си такъв глупак! Отговорът днес е… — С рязък жест той измъкна тълвара от кожената ножница, вдигна счупеното острие високо над главата си и изрева: — Уик! Уик! Уик!!!
20.
Над главите им кръжаха чайки. Първите, които виждаха от много време. На хоризонта пред тях, по курса им от юг на югоизток, се очертаваше неравно петно, което се уголемяваше в светлината на заника.
Нито един облак не затъмняваше небето, вятърът духаше силен и отривист.
Салк Елан застана до Калам на носа. И двамата се бяха загърнали плътно в наметалата си заради силните пръски, изхвърляни от „Рагстопър“ в устремния му порив през кипналите вълни. На моряците по главната палуба и при кърмата двамата мъже при носа приличаха на два Велики гарвана, носещи тъмна прокоба.
Калам беше зареял поглед към острова, който ги очакваше.
— Към полунощ — промълви Салк Елан и въздъхна. — Древната родина на Малазанската империя…
— Древна? — изсумтя убиецът. — Откога според теб съществува Империята?
— Е, добре, твърде романтично беше. Просто исках да опиша настроението…
— Защо?
