Изтикаха го към вратата. Той зърна за миг Маппо, прегърнал отново в яките си мишци все още несъвзелия се и несъзнаващ нищо Икариум — държеше джага въпреки пронизителния писък, който се усилваше и с него — напиращата неумолима и яростна мощ. Фидлър сграбчи халката, напрегна всичките си мускули, вложи сетните си сили само в тази единствена задача.
Хрътките виеха в другия край на двора, триумфален и свиреп вой, преминаващ във вой на безмерен ужас, докато яростта на Икариум поглъщаше и него, и всичко останало. Фидлър усети как вратата потрепери, усети как тази тръпка се разпростря по цялата Къща.
Потта по челото и по мишците му се смеси с потта на Треморлор, той отново, за сетен път напрегна всички сили.
И не успя.
До ушите му стигна нов смразяващ кръвта звук — бръмченето на кръвничетата, вече пробиващи през плетениците от дърво: приближаваха се, бяха само на мигове от сблъсъка си с гибелната ярост на Икариум — „Джагът ще ги разбуди. Няма друг избор — и нашата смърт ще е най-малкото зло. Азатът, лабиринтът с всичките негови пленници… о, всичко вложи в своя гняв, Икариум, заради този свят и заради всички други…“
Жилеща болка го перна над лакътя. „Кръвничета!“ Но зад болката имаше тежест. Не бяха жила, бяха го стиснали малки нокти. Фидлър килна глава и зяпна в озъбената усмивка на Моби.
Познайникът се спусна от рамото му надолу по ръката, дращеше го с ноктите си. Съществото сякаш влизаше и излизаше от фокус и с всяко негово мигновено отместване тежестта му се усилваше… стана огромна. Фидлър усети, че е отворил уста и крещи.
Моби се смъкна по ръката му и се лепна за вратата, посегна с тъничката си сбръчкана ръчичка към халката, докосна я…
Фидлър залитна върху топли влажни каменни плочи. Чу зад себе си викове, чу стържене на ботуши, Къщата застена. Превъртя се по гръб и затисна нещо, което изпращя и изпука под тялото му, и вдигна горчивата миризма на застояла прах.
И тогава гибелният писък на Икариум се озова сред тях.
Треморлор се разтърси.
Фидлър успя да седне.
Намираха се в някакъв коридор. Стените от варовик хвърляха смътна треперлива жълтеникава светлина. Маппо продължаваше да държи приятеля си в прегръдката си, мъчеше се да го прихване по-здраво. След миг джагът се усмири и отново се отпусна в ръцете на трелла. Златистата светлина се усили, стените се укротиха. Яростта на Икариум беше замряла.
Маппо се смъкна на пода и отпусна глава над безчувственото тяло на джага.
Фидлър бавно се огледа, за да види дали не са изгубили някого. Апсалар се беше присвила до баща си, с гръб към затворената вече врата. Крокъс беше довлякъл свития на кълбо от страх Искарал Пъст. Върховният жрец вдигна глава и примига невярващо.
— Хрътките, Искарал Пъст? — изхриптя Фидлър.
— Избягаха! И все пак, дори при тази измяна, хвърлиха силите си срещу д’айвърс! — Той замълча и подуши влажния въздух. — Надушвате ли го? Задоволството на Треморлор — д’айвърс беше взет.
— Тази измяна може би беше инстинктивна, Върховни жрецо — каза Апсалар. — Петима асценденти в двора на Къщата — огромен риск за самия Треморлор, и като имаме предвид склонността на самата Сянка към коварство…
— Лъжа! Честно играхме!
— За пръв път от толкова време — измърмори Крокъс и се обърна към Фидлър. — Радвам се, че се отвори пред теб, Фид.
Сапьорът се сепна и огледа коридора.
— Не беше за мен. Моби отвори вратата и междувременно ми раздра ръката — къде е тоя проклет дребосък? Тук някъде трябва да е…
— Седнал си върху труп — отбеляза бащата на Апсалар.
Фидлър погледна под себе си и се увери, че се е настанил върху купчина кокали и изгнили дрипи. Стана, изтупа се и изруга.
— Не го виждам — каза Крокъс. — Сигурен ли си, че е влязъл, Фид?
— Да.
— Значи е някъде навътре в Къщата…
— Той търси портала! — изграчи Пъст. — Пътя на Ръцете!
— Моби е познай…
— Пак лъжи! Този отвратителен бок’арал е соултейкън, глупак такъв!
— Успокой се. Тук няма портал, който да предложи каквото и да било на един превъплъщенец — каза Апсалар и се надигна бавно, без да откъсва очи от изгнилия труп зад Фидлър. — Това трябва да е бил Пазачът — всеки Азат си има пазач. Винаги съм си мислила, че са безсмъртни… — Пристъпи напред, изрита кокалите и изсумтя. Не е човек — крайниците са прекалено дълги, а вижте и ставите — прекалено много са. Това нещо е могло да се извива накъдето си поиска.
Маппо вдигна глава.
— Форкрул Ассаил.
— Най-малко известната от Древните раси значи. Дори и намек няма за тях в никоя от познатите ми легенди на Седемте града. — Апсалар насочи вниманието си към коридора.
На пет крачки от вратата проходът завършваше с Т-образна пресечка, с двукрила врата точно срещу тях.
— Разположението е почти същото — прошепна Апсалар.
— Като къде? — попита Крокъс.
— Като в Скръбния дом. В Малаз.
Откъм пресечката се чуха ситни стъпки и след миг се появи Моби, изпърха с крилца и скочи в ръцете на даруджистанеца.
— Трепери — каза Крокъс и сгуши познайника си.
— Страхотно — измърмори Фидлър.
— Джагът — изсъска Пъст, коленичил на няколко крачки от Маппо и Икариум. — Видях, че го смаза в прегръдката си. Умрял ли е?
Треллът поклати глава.
— В безсъзнание е. Не мисля, че ще се свести скоро.
— Тогава го дай на Азата да го вземе! Веднага! Ние сме в Треморлор. Той вече не ни трябва.
— Не.
— Глупак.
Някъде отвън прозвуча камбана. Всички се спогледаха с неверие.
— Наистина ли го чухме това, или само така ми се стори? — възкликна Фидлър. — Камбана на търговец!
— Защо пък на търговец? — изръмжа Пъст и очичките му зашариха подозрително.
Но Крокъс потвърди:
— Да, камбана на търговец. Като в Даруджистан.
Сапьорът пристъпи до вратата. Отвътре му беше съвсем лесно да я отвори.
Стените от сплетени корени вече се издигаха в самия двор, извисяваха се над самата къща в хаос от ъгли и плоскости. Пръстта се беше издула на гърбици и димеше. А пред сводестата порта чакаха три огромни, пищно украсени каляски, всяка теглена от девет бели коня. Под самата арка стоеше дебел мъж, облечен в пъстри коприни. Мъжът вдигна ръка и извика на дару:
— Уви, по-нататък не мога да продължа. Уверявам ви, тук всичко е спокойно. Търся някой си Фидлър.
— Защо? — изръмжа сапьорът.
— Нося му дар. Стъкмен набързо, и на огромна цена, бих добавил. Предлагам да приключим доставката колкото може по-бързо, предвид обстоятелствата.
Крокъс вече стоеше до Фидлър и гледаше намръщено каляските.
