Лабиринт. И от тази надвиснала, странно задържала се във въздуха водна стихия — няма и на петдесет крачки зад тях — изскочи огромната глава на денрабъ с разтворена паст, цялата покрита със сплетени, изтръгнати от корен водорасли и странни, голи като скелети клони.
Рояк бръмчащи оси изригна пред нея и бе погълнат на мига.
Още три денрабъ се появиха от връхлитащия портал. Кипналата водна стена, която ги задържаше, сякаш се изпаряваше там, където докоснеше гъмжилото от корени, но съществата оставаха надвиснали над тях, яхнали съскащия напред потоп.
За миг, докато си поемаше дъх, в главата му засвяткаха образи. „Морето Кансу. Не е соултейкън — звярът не е само един, цяла глутница са. Д’айвърс. А проклетите ми муниции свършиха…“
Миг след това стана ясно колко неизпитани са останали до този момент Хрътките на Сянка. Той усети с всичките си сетива силата, която се излъчи от петте звяра — сила като на дракони: затъркаля се напред като дъх, поток от чиста магия, който се понесе пред Хрътките, докато скачаха напред със скоростта на мълнии.
Шан първа се добра до първия денрабъ, първа се гмурна в зейналата чудовищна паст… и изчезна в непроницаемия мрак. Създанието залитна светкавично назад и доколкото бе възможно грубият, сгърчен от жажда и злост лик да изрази изненада, го направи.
Джиър се озова пред другия денрабъ и той се хвърли напред не за да я погълне, а да захапе косматото й туловище, да го разкъса с хилядите си остри зъби. Силата на Хрътката се стегна като камък между стисналите я челюсти и не поддаде. След миг Джиър нахлу през чудовищните зъби и потъна в бездънната паст, носейки гибел.
Другите Хрътки връхлетяха срещу останалите два денрабъ. Само Блайнд остана с групата.
Първият денрабъ вече се тресеше и мяташе, плющеше с огромното си, разкъсвано отвътре туловище, а пороят на Лабиринта му рухваше около него — събаряше стените от корени, сред чиито отломки обречените доскоро на вечен затвор пленници се мятаха, протягаха сгърчени крайници към небесата през мръсно калната вода, впиваха ноктести ръце и лапи във въздуха. Вторият денрабъ също се замята в предсмъртна агония.
Една ръка стисна Фидлър за рамото, дръпна рязко и го обърна.
— Бързо — изсъска му Крокъс. Моби все така се беше вкопчил в ризата му. — Имаме си нов гост, Фид.
И сапьорът видя онова, което бе приковало вниманието на младежа от Дару. Беше вдясно от него, почти зад Треморлор, все още на около хиляда крачки, но се приближаваше бързо. Рояк, невиждан досега. Кръвничета. Плътна стена от кръвничета, като черен гръмоносен облак — издуваше се и бясно напираше към тях.
Затичаха със сетни сили към Къщата.
Щом профуча под арката от сплетени голи лози, сапьорът видя, че Апсалар е стигнала до вратата — стисна с две ръце широката желязна халка и дръпна. Той видя как се издуха мускулите на мишците й. Още и още.
След което тя залитна назад, сякаш отхвърлена с презрение. Когато се добраха с Крокъс, с Маппо и неговия безжизнен приятел в прегръдката му, бащата на Апсалар, а след тях — Пъст и Блайнд, Апсалар се обърна рязко, с изопнато от стъписване и неверие лице.
„Няма да се отвори. Треморлор ни е отказал.“
А черното оживяло небе връхлиташе право към тях.
При голия шуплест край на долината на Ватар, където твърдата скална основа хлътваше отново под втвърдената си варовикова кожа, а земята, простираща се на юг, пред и под мястото, където бяха застанали, не представляваше нищо повече от разхвърляни камънаци сред пометената от вятъра напукана глина, се натъкнаха на първата гробница на Джагът.
Малцина от конните съгледвачи в челото на колоната й обърнаха особено внимание. Приличаше на най-обикновена каменна грамада, с огромна овална каменна плоча, килната нагоре в южния край, сякаш сочеше пътя през Ненот Одан към Ейрън или към друга някоя, по-близка цел.
Ефрейтор Лист мълчаливо заведе историка до нея, докато останалите приготвяха въжета, за да помогнат в нелеката задача със спускането на фургоните по трудния склон до голото дъно на низината.
— Най-малкият син — промълви Лист, вторачен в примитивната гробница. Страшно беше да се взре човек в лицето му, защото на него беше изписана бащина скръб, толкова прясна, сякаш смъртта на детето се беше случила едва вчера и в същото време скръб, която само беше нараствала през невъобразимите триста хиляди години.
„Онзи джагътски призрак все още стои на страж.“ Думите, изречени безмълвно и в същото време — ясни и очевидни, отнеха дъха на историка. „Умът не може да го побере.“
— Възраст? — Гласът на Дюйкър излезе напукан от гърлото му, също като Одан, която ги очакваше.
— На пет. Т’лан Имасс са избрали това място за него. Усилието да го убият е щяло да им струва твърде скъпо, още повече че останалите от семейството все още ги чакали. Затова домъкнали детето тук — натрошили костите му, до една, толкова пъти, колкото било възможно с едно крехко телце — след което го затиснали под тази скала.
Дюйкър си беше въобразил, че нищо вече не може да го стъписа, нищо не може да го отчае, но ето, че беззвучно промълвените думи на Лист го стиснаха за гърлото. Въображението му беше твърде остро за това, събуди в ума му образи, които го раздираха със смазваща скръб. С усилие извърна очи и загледа заниманията на войниците и уикците на трийсетина крачки от тях. Осъзна, че се трудят в почти пълно мълчание — казваха си по някоя дума само доколкото го налагаше работата, и при това с тих, странно потиснат тон.
— Да — промълви Лист. — Чувствата на бащата са покров, който времето не повдига — толкова силни, така раздиращи са тези чувства, че дори земните духове трябвало да избягат оттук. Иначе ги чакала лудост. Колтейн трябва да бъде уведомен — трябва да прекосим колкото може по-бързо тази земя.
— А по-нататък? В равнината Ненот?
— Става още по-лошо. Не само невръстни деца са затискали под скалите Т’лан Имасс — все още дишащи, все още в пълно съзнание.
— Но защо? — Въпросът се изтръгна с мъка от гърлото на Дюйкър.
— Погромите не се нуждаят от причина, сър. Във всеки случай не и от такава, която би издържала оборването. Първото осъзнаване е различието и всъщност — необходимо е само то и нищо друго. Земя, господство, предишни сблъсъци — всичко това са само извинения, банални оправдания, чието предназначение е само да прикрият простото различие. Те не са ние. Ние не сме те.
— Джагът опитвали ли са да се разберат с тях, ефрейтор?
— Много пъти. Между онези, които не били съвсем покварени от властта — Тираните — но виждате ли, у Джагът винаги е съществувала арогантност, и то от онзи вид, който винаги може да изпълзи отново у теб, когато се изправиш лице в лице с другия. Всеки джаг се е интересувал единствено от себе си. Почти изключително. Възприемали са Т’лан Имасс не по-различно от начина, по който са възприемали мравките под нозете си, стадата по степните пасища или самата трева на степта. Повсеместно. Част от пейзажа. Един толкова силен, жадуващ за възход народ, каквито са били Т’лан Имасс, не може да не се е почувствал уязвен…
— Дотам, че да положат клетва за безсмъртие?
— Това не го вярвам. Най-напред Т’лан Имасс разбрали колко трудна ще е задачата с изкореняването им. Джагът били много различни и в друго отношение — те не излагали силата си на показ. И много от усилията им за самозащита са били… пасивни. Преградите от лед — ледниците — поглъщали земите около тях, дори моретата, поглъщали цели континенти, правели ги непроходими, неспособни да осигурят храната, нужна на смъртните Имасс.
— И затова създали ритуал, който щял да ги направи безсмъртни…
— Свободни да се носят на вятъра като прах — а в ледения век прахта е била в изобилие.
Погледът на Дюйкър се спря на Колтейн, който бе спрял недалеч от тях.
— Колко ни остава — попита той младежа, — докато напуснем тази земя… на скръб?
— Две левги, не повече. Отвъд нея са същинските степи на Ненот — хълмове… племена, всяко от които
