Дали този свят наистина е място на равновесия, безкрайно рушене на съдби? Глигане на Лятото, Сеячо озъбен на вражди, какво ще кажеш?
Старецът отвори уста, но от нея не излезе и дума.
— Какво беше това? — Фелисин сложи длан на ухото си. — Бръмчене на крилца? Едва ли.
— Глупачка — измърмори Баудин. — Хайде да намерим място за бивак. Не тук.
— Лоши поличби ли, убиецо? Така и не знаех, че те означават нещо за теб.
— Спести си приказките, момиче — отвърна Баудин.
— Все едно е — продължи тя. — Вече е без значение. Още танцуваме в окото на някой бог, но това е само за показ. Мъртви сме, колкото и да ритаме. Кой е символът на Гуглата в Седемте града? Тук го наричат Закачуления, нали? Хайде, изплюй го, Баудин, какво е изрязано в храма на Господаря на смъртта в Ейрън?
— Мисля, че вече знаеш — каза Баудин.
— Черни пеперуди. Предвестниците. Ядачите на гниеща плът. За тях развалата е нектар, надигат се подпухнали под слънцето. Гуглата ни обеща нещо на онзи площад в Унта и обещанието му вече се изпълни.
Баудин се изкачи до ръба на падината и там, обагрен в оранжево от изгряващото слънце, се обърна и я погледна.
— Толкова с твоята река от кръв — отвърна й с тиха насмешка.
Зави й се свят. Краката й се подкосиха и тя тупна болезнено на твърдия камък. Огледа се и видя легналия, присвит Хеборик на ръка разстояние. Подметките му се бяха изтъркали и се виждаше раздрана, лъскава от гнойта плът. Умрял ли беше? „Почти.“
— Направи нещо, Баудин.
Той не й отвърна нищо.
— Колко още има до брега?
— Съмнявам се, че има значение — промълви той след малко. — Лодката уж трябваше да чака около три нощи, не повече. Ние сме поне на четири дни от брега, а с всеки час ставаме все по-слаби.
— А следващата вода?
— След около седем часа вървене. По-скоро четиринайсет, на какъвто хал сме.
— Снощи изглеждаше доста чевръст! — сопна се тя. — Тичкаше да прибереш Хеборик. А и сега не изглеждаш толкова скапан като нас…
— Пия пикнята си.
— Какво?!
— Чу ме много добре — изсумтя той.
— Само че отговорът ти не беше точен — реши тя, след като помисли малко. — И не ми казвай, че си ядеш и говната освен това. Това все още не обяснява нещата. Да не би да си се спазарил с някой бог, Баудин?
— Да не мислиш, че това е проста работа? Ей, Кралице на сънищата, спаси ме и ще ти служа. Я ми кажи, на колко твои молитви е отвръщано? Освен това не вярвам на нищо и никого освен на себе си.
— Значи още не си се предал?
Смяташе, че няма да й отговори, но след дълго мълчание, в което тя беше започнала да се унася, той я сепна и я събуди с глухото:
— Не съм.
Смъкна вързопа си и заслиза по склона. Нещо в пестеливите му движения я изпълни с внезапен страх. „Нарича ме дебеличка, гледа ме като мръвка, като храна.“ С разтуптяно сърце тя се взря да види първото, което щеше да го издаде — гладния блясък в малките му животински очи.
Но той само клекна до Хеборик и обърна изпадналия в несвяст старец по гръб. Наведе се да чуе дъха му, после седна отпуснато на камъка и въздъхна.
— Умрял ли е? — попита Фелисин. — Ще му одереш кожата — няма да ям татуирана кожа, колкото и да съм гладна.
Баудин я изгледа за миг, не каза нищо и отново започна да преглежда бившия жрец.
— Какво правиш? — най-сетне промълви тя.
— Жив е, а само това може да ни спаси. — Помълча. — Колко ниско си паднала, момиче, не ме интересува. Само си пази мислите за себе си.
Засмъква бавно прогнилите дрипи по тялото на Хеборик и разкри смайващите сплитове на татуировката отдолу. След това се измести така, че сянката да остане зад гърба му, и се наведе, за да огледа тъмните шарки по гърдите на бившия жрец. Търсеше нещо.
— Наведен врат — глухо каза тя. — Нарисуван почти като кръг. И обкръжава бивни.
Той я изгледа с присвити очи.
— Знакът на самия Финир, свещения. Това търсиш, нали? Отлъчен е, но все пак Финир остава в него. Това поне е очевидно от тези живи татуировки.
— А знакът? — попита я той хладно. — Откъде си научила такива неща?
— Покрай лъжата, която извъртях на Бенет — заобяснява тя, след като той започна отново да оглежда гъсто нашарените гърди на бившия жрец. — Хеборик ми трябваше, за да я поддържам. Трябваха ми подробности за култа. Той ми го каза. Решил си да призовеш бога му.
— Намерих го — каза той.
— Сега какво? Как ще се добереш до чужд бог, Баудин? В този знак няма никаква ключалка, никакъв свещен ключ, който да завъртиш.
Той се дръпна рязко и блесналите му очи я пронизаха. Тя го изгледа равнодушно.
— Как според теб си е загубил ръцете? — попита невинно Фелисин.
— Бил е крадец някога.
— Да. Но са му ги отсекли при отлъчването. Виждаш ли, имало е ключ. Лабиринтът на Върховния жрец към неговия бог. Татуиран на дланта на дясната му ръка. Опряна до свещения знак — дланта до гърдите, толкова просто, като най-обикновен поздрав. Няколко дни лежах да се изцеря след побоя на Бенет и Хеборик ми говореше. Каза ми много неща — трябваше да съм забравила всичко това, знаеш ли. Изпих галони чай с дъранг, но питието разтваряше само повърхността, като филтър, който решава кое е важно и кое не е. Думите му се изливаха в мен, без нищо да ги спре, и оставаха. Не можеш да го направиш, Баудин.
Той хвана дясната ръка на Хеборик под лакътя, вдигна я и огледа лъскавия зачервен чукан на усилващата се светлина на слънцето.
— Няма да стане — рече тя. — Жречеството се е погрижило за това. Той не е каквото е бил, и толкова.
Озъбен, Баудин извърна ръката и натисна чуканчето в свещения знак.
Въздухът запищя. Звукът ги удари, блъсна ги и двамата долу и те задращиха, впиха обезумели нокти в камъка… далече… далече от болката. Далече! Толкова страдание имаше в този писък, той се спусна отгоре им като огън и небето помръкна, разпростря тънки като косъм цепнатини по скалата, пукнатините се разпръснаха като кървави струи под вцепененото тяло на Хеборик.
С кръв, швирнала от ушите й, Фелисин се помъчи да изпълзи, нагоре по тресящия се склон. Цепнатините — татуировките на Хеборик — бяха разцъфтели от тялото му, изригваха и прескачаха невъобразимото разстояние от кожата до камъка — потекоха под нея, превърнаха камъка в нещо хлъзгаво и мазно под дланите й.
Всичко се тресеше. Дори небето сякаш се заогъва, навряно навътре в себе си, все едно че десетки ръце се бяха протегнали през невидими портали, сграбчили тъканта на света с хладна, унищожителна ярост.
Писъкът беше несекващ. Гняв и непоносима болка се сплитаха като нишки на все по-неумолимо затягащо се въже. То се затягаше в клуп около шията й, звукът запушваше околния свят — въздуха му, светлината му.
Нещо удари земята, скалното корито под нея се разтресе и я отхвърли нагоре. Тя падна на лакът и костите на ръката й затрепериха като острие на отбит меч. Блясъкът на слънцето заглъхна и Фелисин се напрегна да вдиша. Оцъклените й очи успяха да зърнат нещо, отвъд ръба на падината — надигна се тромаво над низината сред облак прах. Двупръсто, обрасло с четина копито, толкова голямо, че погледът й не можа
