изхвърчал от непроницаемия изпълнил въздуха пясък. „Нещо е дошло насам. Нещо друго го е спряло да не дойде още по-близо. Кралице мила, какво в името на Бездната става там?“
Крокъс извика и Фидлър се обърна в мига, в който момчето скочи от рухващия кон. Предните крака на животното се бяха подгънали. Брадичката на коня се удари силно в каменните плочи и остави петно от кръв и пяна. Животното вдигна глава в последно усилие да се съвземе, след което падна настрани и изрита във въздуха, преди да се отпусне.
Сапьорът стисна арбалета с една ръка, сграбчи юздите с другата и обърна залитащия си кон.
— Хвърляй шатрите! — изрева той на Крокъс, който вече се бе изправил. — Това е най-свежият от резервните коне! Бързо, проклет да си!
— Няма смисъл — промълви Апсалар с напуканите си устни. — Трябва да спрем.
Озъбен, Фидлър кръвнишки погледна хапещите навеи пясък. Битката се беше приближила. Онова, което задържаше зверовете, беше отстъпило. Появи се някакво огромно туловище и също толкова бързо изчезна. Два леопарда като че ли бяха яхнали раменете му. Отстрани изникнаха четири тромави фигури, ниско доземи — търкаляха се напред, черни и безмълвни.
Фидлър извъртя арбалета и стреля. Лумналите пламъци окъпаха черните твари и те заврещяха.
Без да губи време за гледане, той издърпа напосоки нова стрела от колчана, привързан за седлото. В началото разполагаше само с дванайсет морантски муниции, закрепени към стрели. Сега му бяха останали само девет, от които само една „проклетия“. Погледна за миг стрелата, докато я зареждаше — пак подпалвачка, — и продължи да се взира в стената от издуващ се пясък, оставил ръцете си да действат по памет.
Заизникваха още и още фигури, проблясваха като пясъчни призраци. Десетина големи колкото кучета влечуги запърхаха на двайсет стъпки във въздуха, заиздигаха се по въздушен стълб. „Есантан’ел… Дъх на Гуглата, това са д’айвърс и соултейкън!“ Над есантан’ел се понесе огромна пелерина и ги погълна.
Крокъс ровеше трескаво в един от вързопите за късия меч, който си беше купил в Ерлитан. Апсалар приклекна до него с две бляскави ками в ръцете.
Фидлър тъкмо се канеше да й изреве, че врагът е вляво от нея, когато видя онова, което гледаше тя. Трима гралски ловци препускаха към тях рамо до рамо в бесен галоп. Бяха снишили пиките си.
Обхватът бе твърде къс за безопасен изстрел. Нищо не му оставаше, освен да гледа приближаващите се воини. Времето сякаш запълзя пред очите му — той бе неспособен да се намеси, беше безпомощен. Встрани от пътя се появи и скочи напред грамадна мечка, и се блъсна в най-левия гралски конник. Соултейкън беше голям колкото коня, който събори. Челюстите му щракнаха около кръста на воина, между ребрата и бедрата, и го прехапаха сякаш без никакво усилие. Жлъчка и кръв швирнаха от устата на грала.
Апсалар скочи към другите двама, шмугна се като мълния под върховете на пиките. Никой от двамата грали не успя да парира. Като в огледално отражение, ножовете й блеснаха нагоре и се забиха под гръдните им кошове — левият в сърцето, десният — в белия дроб.
След което тя продължи напред, като заряза ножовете. Залягането и превъртането през рамо й помогна да избегне пиката на четвъртия ездач, когото Фидлър не беше видял досега. С плавно движение Апсалар стъпи отново на крака, скочи нагоре с изненадващ прилив на сила и изведнъж се озова на конския гръб зад грала; дясната й ръка стисна гърлото му, а лявата се стрелна и два пръста се забиха дълбоко в очите му, след което рязко се дръпнаха. В дясната й ръка изведнъж се появи малък нож, който се хлъзна и разпра гърлото на воина.
Фидлър беше онемял от възхита, но унесът му изведнъж бе прекъснат от нещо огромно и люспесто, което го шибна в лицето, събори го от седлото и арбалетът изхвърча от ръцете му. Той се удари в камъните и тялото му се взриви от болка. Изпращяха ребра, счупените им краища се забиха в плътта и той се превъртя по корем. Всякакви мисли да се опита да се изправи набързо бяха убити от жестоката битка, която се разигра точно над него. Скрил главата си с ръце, Фидлър се сви на кълбо, за да стане колкото се може по-малък. Заудряха го копита, ноктести лапи задращиха по ризницата му и закъсаха бедрата му. Нещо стъпи на левия му глезен и го премаза, после го извъртя.
Той чу как конят му изцвили, не от болка, а от ужас и гняв. Звукът от копитата, биещи в нещо твърдо, за миг му донесе удовлетворение, преди приливът на болката отново да залее ума му.
Нечие грамадно тяло се срина на земята до него, превъртя се и люспестият хълбок се притисна в него. Яките мускули отдолу потръпнаха и събудиха съчувствен трепет в собствените му пребити телеса.
Звуците на битката бяха секнали. Останал бе само воят на вятъра и съсъкът на пясъка. Той се опита да седне, но се оказа, че едва може да вдигне главата си. Истинска касапница. Точно пред него, на ръка разстояние, стояха четирите треперещи крака на коня му. Зад тях лежеше гралът с раздрания дроб и храчеше кръв. Над него стоеше умислената Апсалар, отпуснала ножа за рязане на гърла. На десетина крачки зад нея се виждаше тромавото черно туловище на мечката соултейкън — дереше от месото на падналия кон. Появи се Крокъс — беше намерил най-после късия си меч, но не бе успял да го извади от ножницата. Вълна на съчувствие обля Фидлър, щом видя физиономията на момъка.
Сапьорът изпружи ръка назад и простена от болка. Пръстите му напипаха люспестата кожа — тя вече не потръпваше.
Изведнъж мечокът изрева от ужас. Фидлър се обърна и видя как звярът побягна. „О, Гуглата да ме вземе дано, щом и той бяга…“
Краката на коня се разтрепериха още повече и почти се замъглиха в очите на Фидлър, но животното не побягна, само пристъпи и застана между сапьора и онова, което се приближаваше. Това вече разби сърцето му.
— По дяволите, животно тъпо! — изхриптя той. — Разкарай си задника оттам!
Апсалар отстъпваше към него. Крокъс стоеше като вкаменен, мечът увисна в ръката му.
Фидлър най-после успя да види приближаващия се. „Приближаващите се.“ Като гъмжащ, издут на гроздове черен килим, д’айвърсите пъплеха по плочите. „Плъхове, стотици плъхове. Стотици ли? Хиляди. О, Гуглата да ме лъхне дано, тоя го знам.“
— Апсалар!
Тя го погледна безизразно.
— В дисагите ми — рече сапьорът. — Проклетията…
— Няма да стигне — хладно отвърна тя. — Все едно, много е късно.
— Не за тях. За нас.
Тя примигна бавно и пристъпи към коня.
А над воя на вятъра изкънтя непознат глас:
— Грилън!
„Да, точно това беше името на д’айвърса. Грилън, известен като Прилива на безумието. Изригнал в огъня на Ю’гатан. О, ето го че иде, не е честно!“
— Грилън — изрева отново гласът. — Марш оттука, д’айвърс!
Пред очите му изникнаха увити в козина крака. Фидлър погледна нагоре и видя необичайно висок мъж, мършав и облечен в избеляла телаба на Танно. Кожата му беше някъде между сива и зелена, а в дългопръстите си ръце стискаше извит лък и изписана с руни стрела. В дългата му сива коса имаше кичури, боядисани в черно, от което тя изглеждаше някак петниста. Сапьорът забеляза и щърбавите върхове на бивни, щръкнали под тънката му долна устна. „Джаг. Не знаех, че идват чак толкова далече на изток. Но какво значение има това, в името на Гуглата! Не знам.“
Джагът отново пристъпи към надигащата се грамада от плъхове, които вече бяха покрили останките от убитите от мечката кон и ездач, и сложи ръка на врата на гралския кон. Той мигом спря да трепери. Апсалар отстъпи една крачка и изгледа настръхнала непознатия.
Грилън се разколеба — Фидлър не можеше да повярва на очите си. Отново се обърна към джага. До високия стрелец се появи още една фигура. Ниска и широка като обсадна машина, с тъмна топло кафява кожа, с черна коса, прибрана на плитка и отрупана с фетиши. Кучешките зъби на непознатия бяха по-големи от тези на спътника му и изглеждаха много по-остри. „Трелл. Един джаг и един трелл. Цяла камбанария кънти в главата ми от това, стига да можех да я затисна тая болка и да помисля малко.“
— Плячката ти избяга — каза джагът на Грилън. — Тези хора тук не са тръгнали по Пътя на Ръцете. Нещо повече, сега те са под моя закрила.
Плъховете засъскаха и зацвърчаха оглушително, прашливо-сиви очички лъснаха в кипналата черна
