към друга.
Веднага щом проникна в нея, задръжките му изчезнаха. Превърна се в нещо, което не приличаше на човек, сведе се до животно. Беше груб, но не толкова груб като Бенет или като повечето приятели на Бенет.
Свърши бързо, отпуснал тежкото си тяло върху нея, дъхът му заизлиза хриплив и тежък в ухото й. Тя не го отмести; всяко нейно сетиво се беше настроило към дъха му, към потръпването на мускулите, докато сънят се прокрадваше в него. Не беше очаквала, че ще се предаде толкова лесно, не беше предвидила тази негова безпомощност.
Ръката на Фелисин се шмугна в пясъка до постелката и зарови, докато не напипа дръжката на камата. Силом укроти дъха си, макар че нищо не можеше да направи, за да забави разтуптялото си сърце. Той спеше. Не помръдваше.
Измъкна оръжието и го намести в юмрука си така, че да е с върха навътре. Вдиша дълбоко и затаи дъх.
Ръката му стисна китката й в мига, в който понечи да забие камата. Той се надигна плавно, изви ръката й и я обърна, докато тя не се превъртя по корем под него. Тежестта му я прикова.
Баудин изви китката й и тя пусна камата.
— Мислиш, че не проверявам такъмите си ли, момиче? Мислиш, че си някаква загадка за мен? Кой друг ще ми отмъкне един от забивачите ми за гърла?
— Ти остави Бенет да умре. — Не можеше да види лицето му, но почти се зарадва, когато чу гласа му.
— Не, момиченце. Аз лично го убих, кучия син. Прекърших му врата като клечка. Заслужаваше повече болка, нещо по-бавно, но нямаше време за това. Не заслужаваше тази милост, но я получи.
— Кой си ти?
— Никога не съм го правил с мъж или момче. Но ще се престоря. В преструвките ме бива.
— Ще изпищя…
— Хеборик така спи, че нищо не може да го събуди. Сънува. Мята се насън. Шамари съм му бил и не мръдва. Тъй че пищи. Какво са писъците, впрочем? Ще изразиш гнева си… не мислех, че вече си способна на гняв, Фелисин.
Тя усети как безнадеждността се вля в тялото й. „Все същото. Мога да го преживея, може да ми хареса дори. Стига да опитам.“
Баудин я пусна и стана. Тя се извърна рязко и го зяпна. Беше прибрал камата си и се отдръпваше към изхода. Усмихна се.
— Съжалявам, че те разочаровах, но не бях в настроение.
— Тогава защо…
— За да видя дали още си това, което беше. — Не беше нужно да изказва заключението си. — Сега поспи малко, момиче.
Останала сама, Фелисин се сви в постелката, цялата изтръпнала. „За да видя дали още… да, все още си. Баудин вече го знаеше. Искаше само да ти го покаже на теб, момиче. Мислеше си, че го използваш, но той те използваше. Знаеше какво си намислила. Помисли за това. Хубаво помисли за това.“
Гуглата излезе газейки от вълните — жътварят на покосени души. Беше чакал достатъчно дълго, веселието му от тяхното страдание бе изгубило аромата си. Дошло бе времето за Дверите.
Избеляла и сгърчена като мъртвия плавей наоколо, Фелисин седеше и гледаше протоците. Облаци пробягваха над водата, мълнии играеха под грохота на гърма. Гневна пяна се надигаше по линията на рифа и мяташе синкавобели взривове в мрака.
Преди час Хеборик и Баудин се бяха върнали от обиколката си по пясъчната ивица, помъкнали носа на разбита лодка. Беше стара, но си говореха как щели да направят от нея сал. Разговорът звучеше безсмислено — никой нямаше сила за подобно начинание. Щяха да започнат да мрат още на заранта, и всички го знаеха.
Фелисин съзнаваше, че Баудин ще издъхне последен. Освен ако богът на Хеборик не се върнеше, за да загребе захвърленото си чедо. Най-сетне Фелисин беше започнала да вярва, че тя ще е първата. Без да е постигнала мъст. Нито над Баудин, нито над сестра си Тавори, нито над цялата прокълната от Гуглата империя Малазан.
Отвъд разбиващите се вълни изригна странна вълна от мълнии и се стовари върху скалите. Затъркаля се с грохот и се разпъна, увита сякаш около невидим дънер с дължина от няколко мили и с трийсет стъпки дебелина. Назъбените й стрели заудряха в пелените от пяна с разкъсващ ушите съсък. Тътенът й разтърси плажната ивица с такава сила, че пясъкът затрепери. Мълнията продължи да се търкаля напред, право към тях.
Хеборик изведнъж се озова до нея, жабешкото му лице се беше сгърчило в гримаса на страх.
— Това е магия, дете! Бягай!
Смехът й беше рязък и горчив. Тя не помръдна.
— Поне ще е бързо, старче!
Вятърът виеше.
Хеборик се обърна към приближаващата се вълна. Изръмжа проклятие, което бе заглушено от усилващия се рев, и застана между Фелисин и магията. Баудин приклекна до нея, с лице, озарено от синкаво сияние, което се усили, щом мълнията достигна брега и се затъркаля към тях.
Разби се около Хеборик, все едно че той беше непоклатима стена. Старецът се олюля, чертите на татуировката му лумнаха огнено ярки и след миг угаснаха.
Магията си бе отишла. Въпреки цялата си страховитост бързо бе заглъхнала навътре в сушата.
Хеборик се смъкна на колене в пясъка.
— Не бях аз — промълви той във внезапно възцарилата се тишина. — Отатарал. Разбира се. Няма от какво да се боим.
— Вижте! — извика Баудин.
Една гемия беше успяла някак да подмине рифа и сега се носеше устремно към тях с обхванато от пламъци платно. Магическа сила налиташе към нея от всички страни като огнени змии, после, щом гемията се приближи до брега, се отдръпна. След малко килът й застърга в дъното, гемията се хлъзна, спря и се наклони на една страна. Двама души се хвърлиха към въжетата и срязаха горящото платно. То се смъкна като огнено крило и потъна, щом докосна водата. Други двама мъже скочиха и нагазиха в пясъка.
— Кой от тях е Дюйкър? — попита Фелисин.
Хеборик поклати глава.
— Никой. Но онзи вляво е маг.
— Как разбра?
Той не й отвърна.
Двамата мъже бързо се приближиха, залитаха от умора. Магът — дребен червенолик мъж с опърлена пелерина, заговори пръв — на малазански.
— Слава на боговете! Трябва да ни помогнете.
Някъде отвъд рифа се бе затаил неизвестен маг — човек несвързан с бунта, непознат, заклещен в капана на собствения си кошмар. Като въртопа на бесен щорм, беше се издигнал от глъбините още на втория ден. Кълп никога не бе изпитвал върху себе си такава несдържана сила. Тъкмо тази нейна свирепост беше единственото, което ги спаси, тъй като безумието, обзело чародея, разкъсваше и раздираше Лабиринта му. Тук нямаше власт и контрол, раните на Лабиринта бликаха и ветровете виеха с врясъците на самия маг.
„Рипат“ се мяташе по морските вълни като парче кора в буен планински поток. Отначало Кълп отвърна с илюзии — убеден, че тъкмо той и спътниците му са обектът на гнева на мага — но скоро стана ясно, че владетелят на силата не знае за тях и води някаква съвсем друга, своя война. Кълп сви своя Лабиринт в защитен пашкул около „Рипат“, след което, докато Геслер и екипажът му се мъчеха да опазят гемията, се смъкна долу, за да устои на напора.
