гмеж.
— Не изпитвай търпението ми — процеди през зъби джагът.
Хилядите телца потръпнаха. Приливът се отдръпна — вълна от мазна козина. След миг плъховете вече ги нямаше.
Треллът клекна до Фидлър.
— Ще живеем ли, войниче?
— Май се налага — отвърна сапьорът, — макар и само за да мога да осмисля това, което стана току-що. Би трябвало да ви познавам вас двамата, нали?
Треллът сви рамене.
— Можеш ли да станеш?
— Чакай да пробвам.
Той опита да се надигне… и повече не помнеше нищо.
8.
Казват, че в нощта на Завръщането на Келанвед и Танцьора град Малаз се превърнал във въртоп от магия и злокобни привидения. Никак не е трудно да се намерят индивиди, придържащи се към твърдото убеждение, че убийствата са били кървави и хаотични и че успехът или провалът са преценки, зависещи единствено от гледната точка…
Колтейн бе изненадал всички. Беше оставил пехотинците да охраняват попълването на водните запаси при извора Дриж и беше повел уикците към Одан. Два часа след залез-слънце племенните воини на тайтан, оставили конете си да отпочинат в бавен ход на малко повече от левга от оазиса, изведнъж се озоваха в центъра на вихрена атака с форма на конска подкова. Малцина от тях успяха да се метнат отново на седлата, камо ли да обърнат в боен строй, за да отбият атаката. Макар да превъзхождаха числено уикците в съотношение седем към едно, отбраната им бе съкрушена и измряха по сто души срещу всеки паднал воин от клана на Колтейн. След два часа касапницата беше свършила.
Дюйкър, който яздеше по южния път към оазиса, видя огнения блясък от подпалените тайтански фургони далече вдясно. Мина дълго време, преди умът му да осмисли видяното. Да препусне към пожара и дума не можеше да става. Уикците се бяха опиянили от кръвта на клането — нямаше дори да спрат и да помислят, преди да го съсекат. Затова той пое на северозапад в галоп, докато не се натъкна на първия от разбягалите се тайтанци, който му разказа за случилото се.
Уикците били демони. Дишали огън. Стрелите им се умножавали във въздуха по магия. Конете им се сражавали с неестествен разум. Асцендент на Мезла бил призован и пратен в Седемте града, и се възправил срещу богинята на Вихъра. Уикците били несъкрушими. Слънцето никога вече нямало да изгрее.
Дюйкър остави нещастника на съдбата, която го чакаше, и отново свърна към пътя, за да продължи към оазиса. Беше изгубил два часа, но бе изтръгнал безценна информация от изпълненото с ужас дърдорене на дезертьора.
Това, даде си сметка историкът, бе нещо много повече от отчаяния замах на един наранен и изтерзан звяр. Колтейн явно не гледаше на положението си по този начин. Навярно изобщо не беше гледал така. Юмрукът водеше кампания. Военна кампания, а не предизвикано от паника бягство. „Водачите на Апокалипсиса явно ще трябва да попремислят, ако искат да се надяват, че ще могат да извадят зъбите на тази змия. Нещо повече, ще трябва много скоро да убият явно ширещата се вече представа, че уикците са нещо повече от простосмъртни, а това е по-лесно да се каже, отколкото да се направи.“
Камъст Релой все още можеше да разчита на числено превъзходство, но качеството на войските бе започнало да си казва думата — уикците на Колтейн бяха дисциплинирани в привидното си безредие, а Седма беше сила, съставена от ветерани, които Юмрукът се бе потрудил да подготви за този вид война. Все още изглеждаше възможно малазанските сили да бъдат унищожени — ако нещата се окажеха толкова зле навсякъде, щеше да остане нищожна надежда за изоставената армия и лепналите се към нея хиляди бежанци. „Всички тези дребни победи не могат да спечелят войната. Релой все още има възможност да събере стотици хиляди — стига Ша’ик да осъзнае заплахата, която представлява Колтейн, и да ги изпрати, за да унищожат Върховния юмрук.“
Наближи малкия оазис, обкръжаващ извора Дриж, и се стъписа, щом видя, че почти всички палми са отсечени. Нямаше ги горичките, останали бяха само пънове и ниска растителност. Над околността се носеше дим, призрачен под изсветляващото небе. Дюйкър се надигна на стремената и заоглежда за лагерни огньове, коневръзи и постове. „Нищо… Може би оттатък извора…“
Когато навлезе в оазиса, пушекът се сгъсти; конят му запристъпва предпазливо около пъновете. Следи се виждаха навсякъде — най-напред ямите, изровени в пясъка от най-външните постове, след това дълбоките коловози, където бяха подредени в отбранителна позиция фургоните. В огнищата беше останала само тлееща пепел.
Озадачен и изведнъж обзет от умора, Дюйкър остави коня си да обиколи изоставения стан. Дълбоката яма по-натам беше изворът — беше буквално опразнен и едва тепърва започваше отново да се пълни: малка кафеникава локва, около която имаше купища олющена кора от палми и гниещи клони.
Докато уикците бяха изпратени в засада срещу тайтанците, Седма и бежанците вече бяха напуснали оазиса. Историкът се помъчи да си представи картината. Залитащите, със зачервени от безсънието очи бегълци, децата, струпани по фургоните, стъписаните погледи на ветераните, охраняващи оттеглянето. Колтейн не им беше оставил никакво време за отдих, никаква пауза, в която да осмислят потреса си, да се примирят с онова, което се беше случило и което ставаше. Бяха пристигнали тук, изгребали бяха водата на оазиса и всичко останало, което можеше да е от полза, и бяха продължили.
„Но накъде?“
Дюйкър стигна до югозападния край на оазиса и погледът му проследи широката диря, оставена от фургоните, добитъка и конете. На югоизток се извисяваше обрулената от ветрове верига на хълмовете Ладор. На запад се простираха степите на Тайтан. „Нищо няма в тази посока чак до река Секала — твърде далече е, за да реши Колтейн, че ще стигне до нея. Ако е на северозапад, натам е селото Манот, а отвъд него е Кейрон Тепаси, на брега на Кейраското море. Почти толкова далече, колкото и Секала.“ Но дирята водеше право на запад, навътре в степите. „Дъх на Гуглата, там няма нищо!“
Изглеждаше безсмислено да се опитва да разгадае намеренията на уикския Юмрук. Историкът свърна обратно към извора, смъкна се сковано от седлото и примижа от болката в бедрата, в хълбоците и кръста. Не можеше да продължи. Конят също. Трябваше да отдъхнат — имаха нужда и от разкаляната вода на дъното на извора.
Смъкна походното си одеяло от седлото и го хвърли върху осеяния с палмови листа пясък. Разседла запотения кон, хвана юздите и го поведе към извора.
Изворът се оказа затрупан с камъни, което обясняваше бавното струене. Дюйкър свали шала си и прецеди водата през плата в шлема си. Даде на коня да пие пръв, след което прецеди още и чак тогава утоли жаждата си и напълни манерката.
Нахрани коня със зоб от дисагите, после го избърса и чак тогава се зае с импровизирания си бивак. Зачуди се дали изобщо някога ще успее да настигне армията на Колтейн. Дали неволно не беше попаднал в някаква кошмарна гонитба на призраци? „Може пък наистина да са демони в края на краищата.“ Умората го беше налегнала.
Разстла одеялото си, след което си направи навес с помощта на телабата. Без дърветата слънцето
