щеше да изпепели този оазис — щяха да минат години, докато се възстанови, ако изобщо се възстановеше. Преди да го завладее сънят, мисли дълго за предстоящата война. В тази земя градовете бяха нещо много по-маловажно от водоизточниците. На армиите щеше да се наложи да окупират оазисите и те щяха да станат важни като островите в едно голямо море. Колтейн щеше непрекъснато да е в неизгодно положение — всяка избрана от него посока щеше да е известна, за всяко негово приближаване щяха да са подготвени… „Стига Камъст Релой да може да се добере до тях пръв, а какво би му попречило? Той няма хиляди бежанци, които да пази.“ Въпреки цялата си хитрост Колтейн беше тактически ограничен.
Въпросът, който историкът си зададе малко преди да заспи, съдържаше сурова присъда: „Колко би могъл Колтейн да отлага неизбежното?“
Събуди се по здрач, а след двайсет минути вече беше по дирята — самотен ездач под покрова на нощни пеперуди, толкова нагъсто, че затулваха звездите.
Вълните се разбиваха с грохот в скалния риф на четвърт миля навътре — бляскава ивица под изпълненото с облаци небе. До изгрева на слънцето оставаше още час. Фелисин стоеше на тревистото плато над просторния, покрит с бял пясък залив, замаяна и леко залитаща, а минутите течаха.
Никакъв кораб не се виждаше, нито някакъв признак, че на пясъчната ивица изобщо е стъпвал човешки крак. Плавеи и купища сухи водорасли очертаваха линията на прилива. Пясъчни раци пълзяха навсякъде, където погледнеха очите й.
— Е — каза Хеборик, — поне ще можем да се нахраним. Стига тия да са ядливи де, а има само един начин да го разберем.
После извади една платнена торба от вързопа и тръгна надолу към пясъка.
— Внимавай с тия щипалки — извика тя след него. — Няма да е добре да изгубим някой пръст, нали?
Бившият жрец се засмя и продължи. Можеше да го вижда само заради дрехите. Кожата му вече бе станала съвсем черна и чертите едва се забелязваха, дори отблизо и на дневна светлина. Видимите промени бяха съпроводени и от други, по-скрити.
— Вече не можеш да го уязвиш — рече Баудин, който клечеше до другия вързоп. — Каквото и да му кажеш.
— Значи няма причина да си мълча — отвърна тя.
Имаха вода за още един ден, най-много за два. Облаците над проливите обещаваха дъжд, но Фелисин знаеше, че всяко обещание е лъжа — спасението беше за други, не за тях. Огледа се отново. „Тук ще почиват костите ни, купчини и гънки в пясъка. А после дори тези следи ще изчезнат. Стигнахме брега, където ни чака Гуглата и никой друг. Пътуване по-скоро на духа, отколкото на плътта. Приветствам ги и двете.“
Баудин разпъна шатрите и почна да събира дърва за огъня. Хеборик се върна с торбата, стисната между сакатите му ръце. Тя цялата мърдаше.
— Тия или ще ни убият, или ще ни направят още по-жадни — не знам кое от двете е по-лошото.
Последната прясна вода беше на единайсет часа зад тях, влажно петно в една плитка падина. Беше се наложило да прокопаят цял разтег, докато я намерят, и водата се бе оказала черна, с метален вкус, и беше трудно да я задържиш в стомаха си, без да повърнеш.
— Ти още ли вярваш, че Дюйкър плува наоколо… колко, вече от пет дни?
Хеборик клекна и остави торбата на земята.
— Нищо не е публикувал от години… Какво друго да прави при толкова свободно време?
— Смяташ ли, че глупавото лекомислие е най-подходящият начин да се посрещне Гуглата?
— Не знаех, че изобщо съществува подходящ начин, момиче. Дори да бях убеден, че смъртта наближава — в което не съм, поне в обозримо бъдеще — какво пък, всеки от нас трябва да отговори по своя си начин. В края на краищата дори жреците на Гуглата спорят кой е най-предпочитаният начин, по който човек да срещне накрая техния бог.
— Ако знаех, че предстои цяла лекция, щях да си държа устата затворена.
— Споразумяваш се с живота като възрастна, нали?
Въсенето й го накара да се засмее от радост.
„Любимите шеги на Хеборик са непреднамерените. Подигравката е само патина на омразата и всеки смях е злобен.“ Нямаше сила да продължи с ударите. „Не ти ще се смееш последен, Хеборик. Много скоро ще го разбереш. И ти, и Баудин.“
Изпекоха раците върху въглени — избутваха с пръчки животинките в жарта, докато не се откажат от борбата си. Бялото месо се оказа вкусно, но солено. Обилно пиршество и неизчерпаем запас, който можеше да се окаже фатален.
Баудин събра още сухи дърва, донесени от вълните на прилива, с намерението да вдигне огнен маяк за следващата нощ. После, докато слънцето се издигаше над хоризонта, насипа куп влажни водорасли върху огъня и доволно загледа пушливия стълб, който се издигна във въздуха.
— Цял ден ли смяташ да го правиш това? — попита Фелисин. „Ами спането? Трябваш ми заспал, Баудин.“
— От време на време — отвърна той.
— При тези прииждащи облаци не виждам много смисъл.
— Още не са дошли, нали?
Загледа го как ровичка огъня. Забеляза, че пестеливостта в движенията му се е изгубила; сега в тях личеше някаква непохватност, издаваща умората му, слабост, дошла може би с достигането на брега. Бяха изгубили всякаква власт над съдбите си. „Баудин вярваше в Баудин и в никой друг. Сега и той като нас зависи от някой друг. А може би всичко беше безсмислено. Може би не трябваше да рискуваме и да тръгнем за Доусин Пали.“
Храната с раци си казваше своето. Заливаха я вълни на отчайваща жажда, следвани от острите спазми в стомаха, разбунтувал се от това, че е пълен.
Хеборик се скри в шатрата си — явно изпитваше същото.
През следващите двайсетина минути Фелисин не направи почти нищо — мъчеше се само да изпълзи от болката, гледаше Баудин и тайно му желаеше да го сполети същата злочестина. Но и да страдаше, той не го показваше с нищо. Страхът й от него се усили.
Спазмите заглъхнаха, въпреки че жаждата си остана. Облаците над проливите се отдръпнаха и слънцето напече още по-жестоко.
Баудин хвърли още един куп водорасли в огъня и се приготви да се прибира.
— Влез в моята — каза Фелисин.
Той извърна рязко глава и присви очи.
— Ей сега ще дойда.
Гледаше я зяпнал.
— Защо не? — сопна се тя. — Освен ако не си се заклел…
Той трепна едва доловимо.
Фелисин продължи:
— … на някой мразещ чукането асцендент. Кой ли може да е той? Гуглата? Е, това би било изненада! Макар че в правенето на любов винаги има малко смърт…
— Така ли му викаш? — измърмори Баудин. — Правене на любов?
Тя сви рамене.
— Не съм се заклел на никой бог.
— Това вече го каза. Но никога не си ми посягал, Баудин. Да не би да предпочиташ мъже? Момчета? Хвърли ме по корем и няма да разбереш разликата.
Той се изправи, все така зяпнал. С неразгадаема физиономия. И влезе в шатрата. Шатрата на Фелисин.
Тя се усмихна, изчака около минута и тръгна натам.
Ръцете му се движеха непохватно по нея, сякаш искаше да е нежен, ала не знаеше как. Дрипите им се смъкнаха много бързо. Баудин я сложи да легне по гръб и тя се взря в широкото му, безизразно брадато лице, с очи все така хладни и неразгадаеми; широките му длани обхванаха гърдите й и ги притиснаха една
