село, да се смълчат. Да, всякаква мисъл за мъст трябваше да бъде изкоренена у оногова, който бе избран за предстоящата задача. Такива бяха словата на Безименните, които провидяха този миг.
Маппо все още продължаваше да не разбира защо беше избран тъкмо той. С нищо не беше по-различен от съратниците си воини. Мъстта беше живителна. Повече от храната и водата. Тъкмо тя бе причината да ядеш и да пиеш. Ритуалът, който трябваше да го прочисти, щеше да унищожи всичко, което бе дотогава. „Ще се превърнеш в невапцана кожа, Маппо. Бъдещето ще изпише върху теб своето писмо, ще сътвори и оформи историята ти наново. Това, което бе причинено на селото на нашите близки, не бива никога повече да се случва. Разбираш ли?“
Слова, изпълнени с ужасна неизбежност. И все пак, ако не беше унищожаването на родното му село, Маппо щеше да ги отхвърли. Беше закрачил по запустялата улица, обрасла с трънаци и коренища, и бе видял лъскавината на избелелите от слънцето кости в краката си.
Близо до пазарния площад бе разбрал, че го очаква една от Безименните. Застанала бе в средата на трънясалата поляна, избелелият сив халат пърхаше на прерийния вятър, гуглата беше смъкната, за да открие сурово женско лице. Щом се приближи, го посрещнаха две светли очи. Тоягата, която Безименната държеше в едната си ръка, сякаш се гърчеше.
— Не се взираме в годините — изсъска тя.
— А във вековете — отвърна Маппо.
— И е добре. А ти, воине, трябва да се научиш да правиш същото. Стареите ти ще постановят така.
Треллът примижа към развалините.
— Прилича по-скоро на войска щурмоваци — казват, че такива сили има на юг от Нимил…
Ръмженето й го изненада с неприкритото си презрение.
— Един ден той ще се върне в родния си дом, както ти го стори, тук и сега. Но дотогава ще трябва да служиш…
— Защо точно аз, проклета да си!
Вместо отговор тя сви рамене.
— А ако ти се възпротивя?
— Дори това, воине, ще иска голямо търпение. — Тя вдигна тоягата си и жестът привлече погледа му. Чворестото дърво сякаш се протегна алчно към трелла, порасна и изпълни света.
— Странно как една земя, по която кракът ти не е стъпвал, може да изглежда толкова позната.
Маппо примига и спомените се пръснаха от звука на този толкова познат тих глас. Той вдигна очи към Икариум.
— Още по-странно е как вътрешното ти око може да отпътува толкова далече и толкова бързо, и все пак да се върне за миг.
Джагът се усмихна.
— С това око можеш да изучиш целия свят.
— С това око можеш да го избегнеш.
Икариум присви очи и огледа покритата с трошляк пустиня под себе си. Изкачили се бяха на една могила, за да видят по-добре пътя напред.
— Спомените ти винаги ме очароват, защото моите, изглежда, са доста оскъдни, и още повече, защото ги споделяш с такава неохота.
— Спомнях си за моя клан — сви рамене Маппо. — Смайващо е как толкова дребни неща започват да му липсват на човек. Сезонът на ражданията в стадата, как отсявахме слабите в мълчаливо съгласие с прерийните вълци. — Усмихна се. — Славата, която си спечелих, когато се промъкнах в стана на една банда щурмоваци и счупих върховете на ножовете на всички воини, а после се измъкнах, без никой да се събуди. — Въздъхна. — Години носих тези върхове в една кесия, вързана на бойния ми колан.
— И какво стана с тях?
— Отмъкна ми ги една по-хитра щурмовачка. — Маппо се ухили широко. — Представи си тя каква слава си спечели!
— Само това ли ти отмъкна?
— Ех, приятелю. Лични неща са това, нека си ги затая. — Треллът се надигна и отупа пясъка и прахта от крачолите си. — Между другото, тази пясъчна буря май се усили, откакто спряхме.
Икариум огледа тъмната стена, разполовила равнината, и каза:
— Освен това съм убеден, че идва насам. Родена от магия, може би от самия дъх на някоя богиня. Силата й продължава да расте. Усещам, че иде към нас.
— М-да. — Маппо кимна, потиснал трепета си. — Изненадващо, ако Ша’ик наистина е мъртва.
— Смъртта й може би се е оказала необходима — каза Икариум. — В края на краищата може ли една тленна плът да властва над тази сила? Може ли едно живо същество да остане живо, превръщайки се в портал между Дрижна и този свят?
— Смяташ, че се е превърнала в асцендент? И така е оставила плътта и костите си?
— Възможно е.
Маппо замълча. Възможностите се умножаваха всеки път, когато започнеха да обсъждат Ша’ик, Вихъра и пророчествата. Заедно двамата с Икариум само усилваха собственото си объркване. „А на кого ли би могло да служи това?“ Ухилената физиономия на Искарал Пъст се появи в ума му и дъхът излезе със съсък между зъбите му.
— Някой си играе с нас — изръмжа той. — Чувствам го. Надушвам го.
— Забелязах как настръхна — мрачно се усмихна Икариум. — Колкото до мен, изтръпнал съм за подобни усещания — цял живот са си играли с мен.
Треллът разкърши рамене, за да прикрие трепета си, и каза тихо:
— И кой ли би могъл да го прави?
Джагът сви рамене и го изгледа с вдигнати вежди.
— Отдавна съм престанал да си задавам този въпрос, приятелю. Дали да не похапнем? Поуката тук е, че овнешката яхния все пак е мъничко по-вкусна от сладкото любопитство.
Маппо изгледа гърба на Икариум, щом воинът закрачи надолу към бивака им. „А какво би казал за сладката мъст, приятелю?“
Яздеха по древния път, тласкани от жалния вой на пясъка, пришпорен от вятъра. Дори гралският кон залиташе от изтощение, но Фидлър нямаше избор. Нямаше отговор на това, което ставаше.
Някъде в непроницаемите повеи на пясъка вдясно от тях тътнеше битка. Беше близо — звучеше близо, но от сражаващите се не се виждаше нищо, нито пък Фидлър бе склонен да подкара натам, за да разбере какви са и кои са. В страха и умората си бе стигнал до трескавото, паническо заключение, че оставането им на пътя е единственото, което все още ги пази живи. Отбиеха ли се от него, щяха да бъдат разкъсани.
Звуците на битката не бяха кънтеж на стомана, нито смъртни викове на хора — бяха ревове, ръмжене и вой, пронизващи ушите песни на ужас и болка, и дива ярост. Нищо човешко. Вълци можеше да има в тази невидима борба, ала и някакви други, съвсем различни гърла прогласяха трескавото си участие в нея. Носовият рев на мечки, съсъкът на едри котки, а и още звукове — змийски, птичи, маймунски. „И демонски. Да не забравяме и онзи демонски лай — дори кошмарите на Гуглата едва ли са по-лоши.“
Яздеше без юзди, стиснал с две ръце приклада на арбалета. Беше зареден със запалителна стрела и си стоеше така, откакто бе започнала врявата, преди десет часа. Фидлър знаеше много добре, че тетивата от сухо черво вече се е отпуснала. Това, че стоманените ребра се бяха разтегнали повече от обичайното, му го подсказваше. Стрелата нямаше да излети надалече и полетът й щеше да е бавен. Но не му бяха нужни нито точност, нито дълъг обхват, за да задейства подпалвачката. Знанието, че ако изтърве оръжието, ще бъде погълнат заедно с коня си от разбушувалия се огън, му напомняше за нейната ефикасност всеки път, щом премалелите му потни длани пуснеха приклада да се хлъзне леко от хватката им.
Нямаше да може да продължи така още дълго. Погледна през рамо и се увери, че Апсалар и Крокъс все още са с него — конете им отдавна се бяха изтощили и сега препускаха със сетни сили. После щяха да паднат и да издъхнат. И този момент не беше далече.
Гралският кон изцвили и се обърна настрани. По Фидлър плисна някаква топла течност. Той примига, изруга и я избърса от очите си. „Кръв. Донесен от Финир, от Гуглата проклет рукнал фонтан от кръв.“ Беше
